— Да! — отвърна тя гордо.
Ерагон се обърна към Аря и Муртаг. И двамата бяха ранени — мъжът в главата, а дамата — в ръката.
— Време беше да се събудиш. Седим в коридора от часове — усмихна се Муртаг.
— Какво, какво стана?
— Спечелихме! Беше невероятно! Когато духовете на Сянката избягаха, ургалите спряха да се бият с нас и се нападнаха едни други. Сякаш се освобождаваха от някакво заклинание. Цялата им армия изчезна за минути. Разбихме ги напълно!
— Всички ли са мъртви?
— Не, мнозина избягаха в тунелите. Варден и джуджетата ги преследват дори в момента. И аз щях да се включа, но един ургал ме удари по главата и ме върнаха тук.
— Нали няма да те затворят отново?
— Никой не го е грижа за мене в момента. Много от Варден са убити и те трудно ще възстановят загубите. Но ти си герой! Всички разправят как си убил Дурза. Ако не беше ти, щяхме да загинем.
— Къде са Близнаците? Трябваше да ми помогнат, а ги нямаше.
— Казаха ми, че отблъсквали група ургали, които пробили на друго място. Вероятно са били твърде заети.
Обяснението не се хареса на Ерагон, но той не можеше да стори нищо. Обърна се към Аря.
— Как така не се пребихте? Ти и Сапфира.
— Когато предупреди Сапфира за Дурза, аз все още й свалях бронята. След като успях, беше твърде късно да слизам по стълбите. Затова направих единственото нещо, което можеше да отвлече вниманието му: счупих Звездната роза.
— А аз я пренесох до долу.
— Но защо парчетата не ни удряха?
— Аз не им позволих. Когато стигнахме до земята, задържах всички във въздуха и бавно ги спуснах, за да не те убият — обясни Аря.
— И без това беше почти мъртъв — добави Анджела. — Бяха нужни всичките ми умения, за да оцелеете. „Гърбът ми!“ Той не усети бинтове.
— Откога съм тук?
— Само от ден и половина — отвърна вещицата. — Имаш късмет, че бях наоколо, иначе щеше да се лекуваш със седмици.
Ерагон отмести одеялото и посегна към гърба си. Анджела хвана ръката му и го спря с думите:
— Трябва да знаеш, че силите ми не са толкова големи, колкото твоите или на Аря. Направих всичко възможно при тези обстоятелства.
Той отблъсна ръката й и докосна гърба си. В основата на врата напипа подутина, широка почти сантиметър. Проследи я надолу и установи, че мечът на Дурза му е оставил белег от дясното рамо чак до лявото бедро.
— Ти плати ужасна цена за подвига, който извърши, Ерагон, Убиецо на Сенки — измърмори тъжно Аря.
— Да. Сега си почти като мене — засмя се Муртаг. Ерагон затвори очи и си спомни нещо от времето, когато беше в безсъзнание бяла фигура, която му бе помогнала. Сакатия, който беше цял — Тогира Иконока.
„Помни какво извърши и се радвай, защото отърва света от много голямо зло. Мнозина са ти задължени за това. Ела при мене, Ерагон, защото аз имам отговорите, които търсиш“.
По лицето на Ерагон се изписа спокойствие и мир.
„Ще дойда“.