— Ако питаш за отплата за месото, не съм забравил.
— Не, не. Искам да знам дали още пазиш онзи син камък.
Ерагон потръпна.
„Защо иска да знае? Може би някой е забелязал Сапфира?!“
— Пазя го, но защо питаш?
— Щом се прибереш вкъщи, се отърви от него. Вчера пристигнаха двама мъже. Странници, облечени в черно и носещи мечове. Косата ми настръхна само при вида им. Снощи започнаха да разпитват хората дали са виждали камък като твоя. Никой не каза нищо, но днес продължават, а се сещам за неколцина, които ще се раздрънкат.
Ерагон се ужаси. Който и да беше пратил камъка в Гръбнака, явно бе успял да го проследи. А може би службите на Империята бяха узнали за Сапфира. И двете възможности бяха еднакво лоши.
„Мисли, мисли! Яйцето го няма и няма как да го открият. Но ако знаят, че не е камък, ще се досетят какво се е случило. Сапфира може би е в опасност“.
— Благодаря ти, че ми каза. Знаеш ли къде са в момента? — попита Ерагон, горд, че гласът му почти не трепна.
— Предупредих те, за да не се срещаш с тях. Изчезвай от Карвахол. Прибери се у дома.
— Добре, щом смяташ, че така е по-добре.
— Убеден съм. Може би съм твърде подозрителен, но тези странници не ми харесват. Добре ще е да стоиш във фермата, докато си заминат. Аз ще гледам да ги разкарам, макар че няма да е лесно.
Ерагон го погледна с благодарност. Искаше му се да му каже за Сапфира.
— Ще тръгвам тогава — заяви той и отиде да се сбогува с братовчед си.
— Няма ли да поседиш малко? — попита учуденият Роран.
По някаква причина въпросът се стори много забавен на Ерагон.
— Имам работа тук, а и не ми се седи, докато тръгнеш.
— Ами, предполагам, че няма да се виждаме следващите няколко месеца.
— Сигурен съм, че няма да е чак толкова продължително. Пази се и се върни скоро. — Той прегърна братовчед си и излезе.
Знаейки, че ковачът го наблюдава, Ерагон се насочи към покрайнините на града, но скоро свърна и започна да се прокрадва между къщите.
Младежът се спотаи в сенките и се заслуша за странни шумове. Спомни си, че лъкът му е останал вкъщи, и съжали, че не го е взел. Той се промъкна през Карвахол, докато не чу непознат глас от една къща и напрегна слух да различи нещо.
— Кога се случи това? — Думите бяха меки, сякаш напоени с олио и произнесени със странно съскане, от което косата му настръхна.
— Преди около три месеца — отговори друг глас, в който Ерагон разпозна Слоун.
„Да го вземат сенките, проклетникът ще се раздрънка.“
Младежът си обеща да цапардоса касапина при следващата им среща. Намеси се трети глас, дълбок и влажен, който предизвикваше тръпки и неприязън.
— Сигурен ли си? Надявам се, че не си сгрешил. В противен случай ще е доста неприятно.
Дали някой друг, освен имперските служители, смееше да заплашва така открито? Едва ли, но който и да беше загубил яйцето, очевидно притежаваше достатъчно сила.
— Да, сигурен съм. Тогава беше у него. Доста хора го видяха, питайте и тях.
— Другите не искат да окажат съдействие. — Гласът направи пауза. — Информацията ти беше полезна. Няма да те забравим.
Слоун измърмори нещо и Ерагон дочу отварянето на врата. Той надникна зад ъгъла. Двама високи мъже стояха на улицата. И двамата носеха дълги черни наметала с качулки, които скриваха лицата им. Ръцете им бяха покрити с ръкавици, а гърбовете — странно изкривени.
Ерагон се помръдна леко, за да ги огледа по-добре. Единият от странниците се напрегна, промърмори нещо на спътника си и двамата се обърнаха. Младежът усети как го обзема непреодолим ужас. Очите му се взираха в скритите им лица и той осъзна, че не може да помръдне. Опита да се пребори с това чувство.
„Изчезвай!“
Но краката му не го слушаха. Странниците тръгнаха към него. Вече виждаха лицето му. Почти се бяха приближили до ъгъла, с ръце на мечовете си.
— Ерагон! — Той подскочи при този вик. Странниците спряха на място и изсъскаха. Бром се приближи към младежа, гологлав и с тояга в ръка. — Ерагон! — извика Бром отново.
Странниците се спогледаха и изчезнаха между къщите.
Ерагон падна, треперейки, на земята, облян в студена пот. Старецът му подаде ръка и го изправи.
— Изглеждаш болен. Добре ли си?
— Не знам, просто нещо ми стана, но вече съм добре. Странно, нямам представа какво точно се случи.
— Ще се оправиш — отговори Бром, — но може би ще е по-добре да се прибереш вкъщи.
„Да, трябва да се прибера. Трябва да стигна дотам преди тях“.
— Мисля, че си прав. Може би се разболявам.
— Тогава тръгвай. Пътят е дълъг, но съм сигурен, че ще се почувстваш по-добре. Ще те изпратя донякъде. Ерагон нямаше нищо против. Старецът го хвана за ръката и бързо го поведе към пътя, подпирайки се на тоягата си. — А ти за какво ме търсеше?