Той се обърна и я видя, коленичила наблизо в снега. Бариерата в съзнанието й беше изчезнала. Младежът се опита да я успокои.
— Защо се уплаши от тези странници?
— Убийци!
— Гароу е в опасност, а ти ме завлече тук, в пустошта. Не можеше ли да ме защитиш? Защо избяга?
— Смърт! Отрова!
— Сапфира, виж къде сме! Слънцето залязва, а полетът разрани краката ми. Това ли искаше?
— Не.
— Тогава защо го направи?
Той усети, че Сапфира съжалява за болката му, но не и за действията си. Тя се обърна и отказа да отговори. Студът вдърви краката на Ерагон, намалявайки болката, но това беше лош признак. Той реши да смени тактиката.
— Ще замръзна, ако не ми направиш някакво убежище. Поне една купчина с борови клонки или нещо такова.
— Няма нужда. Ще се увия около тебе и ще те покрия с криле. Огънят в мене ще те пази от студа.
Ерагон отпусна глава назад.
— Добре, но разрови снега наоколо. Така ще ми е по-удобно.
Сапфира размърда опашка и разчисти мястото с два замаха.
— Не мога да ходя. Трябва да ми помогнеш.
Тя внимателно се наведе към него. Младежът се взря в сините й очи и се хвана за един от костните шипове. Сапфира вдигна глава и внимателно го завлече до разчистеното място. След като момчето се пусна, драконът легна до него и му предложи топлия си корем. Ерагон се притисна към меките люспи, а дясното крило се сведе над него като жива палатка. След малко въздухът започна да се затопля.
Той свря ръце в палтото, като предварително завърза празните ръкави около врата си. Усети, че е гладен, но не това беше най-голямата му грижа. Щеше ли да успее да се върне във фермата преди непознатите?
„Дори и ако стисна зъби и отново яхна Сапфира, едва ли ще пристигнем преди утре на обед. Странниците ще са там много преди това. — Ерагон затвори очи и една сълза се спусна по лицето му. — Какво направих?“
УЧАСТТА НА НЕВИННИЯ
На сутринта Ерагон отвори очи и помисли, че небето е паднало. Плътна синя пелена го обграждаше отвсякъде и се спускаше към земята. Все още полузаспал, младежът се протегна и усети тънката кожа. Отне му почти минута да осъзнае в какво се взира. Болката в краката му бе отшумяла леко, но все пак потръпна при мисълта за ходене. Отгоре на всичко не беше ял от едно денонощие.
— Хей! Събуди се! — извика той на Сапфира. Тя се раздвижи и повдигна крилото си, давайки път на слънчевата светлина. Ерагон извика, заслепен от снега. Зад него Сапфира се протягаше като котка и показваше острите си зъби. Когато очите на младежа привикнаха, той се огледа, като се опитваше да разбере къде се намират. Мястото му беше напълно непознато. От едната страна на поляната се чуваше ромоленето на поточе.
Ерагон се изправи и с мъка докуцука до едно дърво. Сграбчи някакъв клон и като напрегна останалите си сили, го отчупи. След това го окастри и си направи импровизирана патерица, с чиято помощ се добра до поточето. Пийна малко вода и се върна на поляната. Докато вървеше между дърветата, разпозна околните планини.
Точно тук се бе появило яйцето със Сапфира. Нямаше грешка, ясно се виждаха следите от експлозията.
„Но как ли е узнала къде е това място? Та тя беше още в яйцето. Може би го е взела от моите спомени“. Той поклати учудено глава. Сапфира го очакваше търпеливо наблизо.
— Трябва да ме върнеш вкъщи. Знам, че не искаш, но трябва. Задължени сме на Гароу. Той се грижеше за мене, както аз за тебе. Нима ще пренебрегнеш този дълг? Какво ще кажат, за нас след години — че сме се крили в планините, докато чичо ми е бил в опасност? Вече ги чувам — историите за Ездача и страхливия му дракон. Ако трябва да се бием, нека го направим! Ти си дракон, дори Сянка би побягнала от теб! А ти стоиш и се криеш в гората като уплашен заек.
Искаше да я ядоса и успя. От гърлото й се разнесе силно ръмжене. Тя оголи зъби и се наведе да го погледне. За момент Ерагон се притесни, че е отишъл твърде далеч.
— Кръвта ще срещне кръв. Ще се бия. Съдбите ни са свързани, но не ме предизвиквай. Ще те отнеса заради дълга, но това е лудост.
— Лудост или не — отвърна той, — нямаме избор. Младежът разкъса ризата си и уви парцалите около краката си. След това внимателно се качи върху Сапфира и стисна врата й. — Този път лети по-ниско и по-бързо. Времето е от значение.
— Гледай да не паднеш.
Тя се издигна над дърветата и се устреми към небето. Ерагон беше доволен, че не е ял нищо.
— По-бързо, по-бързо!
Тя не отговори, но увеличи скоростта си. Младежът изруга и затвори очи. Надяваше се, че парцалите ще предпазят краката му, но скоро крачолите отново се напоиха с кръв. Сапфира полетя още по-бързо.