— Илейн, помогни на Ерагон — извика лечителката и бързо се качи на втория етаж.
— Няма нужда, ще се оправя и сам.
— Сигурен ли си? Добре, щом свършиш, ела при мене в кухнята. Направила съм пресен пай.
Младежът се подпря на стената и започна да се изкачва мъчително, стъпало по стъпало. Щом се озова на втория етаж, той се огледа по дългия коридор. Последната врата беше леко отворена, така че се насочи към нея.
Катрина стоеше край огнището и изваряваше парцали. Тя погледна към него, измърмори нещо и се върна към работата си. Гертруде седеше до нея и стриваше някакви билки на прах. В краката й имаше ведро със сняг, който се топеше.
Гароу лежеше на едно легло, завит с няколко одеяла. Челото му беше подгизнало от пот, а очите му трескаво шаваха под клепачите. Кожата на лицето му бе странно набръчкана. Мъжът не помръдваше, само дишаше едва-едва. Ерагон докосна челото му и усети, че е страшно горещо. Надигна леко одеялата и забеляза, че многобройните рани на чичо му са бинтовани. Някои от изгарянията бяха без бинтове, но сякаш не искаха да се излекуват. Ерагон се обърна към Гертруде с обезнадежден поглед.
— Не можеш ли да направиш нещо за тези рани?
Тя потопи един парцал във ведрото и го постави на челото на Гароу.
— Опитах всичко. Отвари, компреси, сушени билки, но нищо не помогна. Ако се затворят, има по-голям шанс. Но още е рано да губим надежда. Той е силен мъж. Ерагон се премести в ъгъла и седна на пода.
„Не трябваше да става така“.
След малко Катрина коленичи до него и сложи ръка на рамото му. Като видя, че не й обръща внимание, тя тихо излезе.
След известно време вратата се отвори и се появи Хорст. Той поговори тихичко с Гертруде и се приближи до Ерагон.
— Хайде, трябва да излезеш оттук.
Преди младежът да каже нещо, ковачът го изправи на крака и го бутна към вратата.
— Искам да остана.
— Имаш нужда от почивка и свеж въздух. Не се тревожи, ще се върнеш скоро.
Ерагон безропотно остави Хорст да му помогне да слезе по стълбите и го заведе в кухнята, от която се носеха апетитни аромати. Албрийч и Балдор бяха там и говореха с майка си. Братята замълчаха при вида на младежа, но той се досети, че говорят за Гароу.
— Ето, седни.
Ерагон с облекчение се настани на стола. Ръцете му трепереха и той ги сви в скута си. След малко му поднесоха пълна чиния с храна.
— Не е задължително да я изядеш — каза Илейн, — но все пак хапни поне малко.
Тя се върна към готвенето, а Ерагон с мъка преглътна няколко хапки.
— Как се чувстваш? — попита Хорст.
— Ужасно.
— Знам, че не е най-подходящият момент, но трябва да разберем какво се случи?
— Не си спомням съвсем добре.
— Ерагон — ковачът се наведе напред, — аз бях един от хората, които отидоха до фермата. Къщата не беше просто съборена, някой я беше разкъсал на парчета. Около нея имаше следи от гигантско животно. Никога не съм виждал такива. Останалите също ги забелязаха. Ако наоколо обикаля Сянка или някакво чудовище, трябва да вземем мерки. Само ти можеш да ни кажеш.
Ерагон знаеше, че трябва да излъже.
— Когато напуснах Карвахол преди четири дни, имаше едни странници, които разпитваха за камък като моя. Ти ме предупреди и аз побързах да се прибера. Всички очи бяха вперени в него. Той облиза устни.
— През нощта не се случи нищо. На сутринта, след като свърших със задълженията си, излязох на разходка в гората. Не след дълго чух експлозия и видях дим над дърветата. Изтичах обратно, но злосторниците бяха изчезнали. Разрових се в развалините и открих Гароу.
— Значи след това си направил носилка и си го извлякъл? — попита Албрийч.
— Да — отвърна Ерагон, — но преди да тръгна, огледах наоколо. Имаше следи от двама мъже. — Той бръкна в джоба си и извади черното късче плат. — Намерих това в ръката на Гароу. Мисля, че съвпада с дрехите, които странниците носеха.
— Съвпада — каза Хорст, който изглеждаше едновременно гневен и умислен. — Ами краката ти? Как ги нарани?
— Не съм сигурен — поклати глава Ерагон. — Може би когато съм измъквал Гароу. Не бях забелязал чак докато кръвта не почна да избива през панталоните ми.
— Ужасно! — възкликна Илейн.
— Трябва да преследваме тези мъже — заяви бурно Албрийч. — Не може да се измъкнат безнаказано. Ако вземем конете, ще успеем да ги настигнем и да ги върнем тук.
— Избий си тези глупости от главата — отвърна Хорст. — Те ще се справят с тебе, без да им мигне окото. Не забравяй какво се случи на къщата. Не би искал да застанеш на пътя на тези хора, нали? А и те са получили това, което искат. Нали са взели камъка?