— Нямаше го в къщата.
— Тогава вероятно няма да се завърнат. Не каза нищо за странните следи. Знаеш ли откъде са се появили?
— Не съм ги забелязал.
— Не ми харесва това — намеси се Балдор. — Твърде много мирише на магия. Кои са тези мъже? Сенки ли са? За какво им е бил камъкът и как са унищожили къщата? Може и да си прав, татко, може да са искали само камъка, но ми се струва, че ще ги видим отново. След тези думи последва тишина. Нещо бе останало неизказано, но Ерагон не можеше да си спомни какво. Внезапно се сети.
— Роран не знае, нали? „Как можах да забравя за него?“
— Той замина с Демптън малко след тебе. Ако не са се натъкнали на някакви трудности, вече трябва да са в Теринсфорд. Щяхме да изпратим вест, но времето беше много лошо — обясни Хорст.
— Ние с Балдор тъкмо щяхме да потегляме, когато се събуди — обади се Албрийч.
Хорст поглади брадата си с ръка.
— Правилно, момчета. Тръгвайте. Ще ви помогна да оседлаете конете.
— Обещавам да му го кажа внимателно — обърна се Балдор към Ерагон и последва брат си и баща си.
Ерагон се загледа в масата и потъна в мисли. Опита се да намери някакви отговори, но нищо не му хрумна.
Отнякъде се дочу слаб вик, но младежът не му обърна внимание. След няколко минути викът прозвуча по-силно.
„Тези не могат ли да са по-тихи? Гароу си почива“. Той се загледа към Илейн, която, изглежда, не обръщаше внимание на шума.
— ЕРАГОН!
Ревът беше толкова силен, че почти го събори от стола. Той се огледа и осъзна, че крясъците бяха в главата му.
— Сапфира?
— Да, глухчо. Къде си?
Тя му изпрати образ на малка горичка.
— Опитвах се да се свържа с тебе, но не можех.
— Бях болен, но сега съм по-добре. Защо не те усетих по-рано?
— Бях гладна и ходих на лов.
— Хвана ли нещо?
— Един млад елен. Беше достатъчно хитър да се пази от хищниците на земята, но не и от тези във въздуха. Когато го захапах, опита да се съпротивлява, но в крайна сметка го убих. И Гароу ли се бори с неизбежното?
— Не знам. — Той набързо й обясни подробностите. — Ще мине известно време, преди да се приберем. Няма да мога да те виждам, поне през следващите два дена. Ще трябва сама да се грижиш за себе си.
— Ще постъпя както казваш. Но не се бави много.
Те неохотно се разделиха. Ерагон погледна през прозореца и видя, че слънцето залязва. Почувства се страшно уморен и се обърна към Илейн.
— Ще ида в къщата на Гертруде да поспя.
— Остани при нас. Ще си по-близо до чичо си, а и няма да пречиш на Гертруде.
— Имате ли достатъчно стаи?
— Разбира се. Ела. Сега ще те настаня. Тя изтри ръце и го заведе в една празна стая. — Ако имаш нужда от нещо, извикай ме. Аз ще съм долу.
Ерагон я изчака да излезе и се промъкна до стаята на Гароу. Гертруде вдигна поглед от иглите си и му се усмихна.
— Как е той?
— Слаб е, но треската попремина. Ще трябва да изчакаме, но това може би е добър знак.
Думите й успокоиха Ерагон, той се върна в стаята си и се пъхна в леглото. Сънят щеше да излекува раните на тялото и на духа му.
ЛУДОСТТА НА ЖИВОТА
През нощта Ерагон се събуди, дишайки тежко. В стаята беше хладно и кожата му настръхна. Оставаха няколко часа до зазоряване. Животът бе замрял в очакване на първите слънчеви лъчи.
Сърцето му се разтуптя, обхванато от ужасяващо предчувствие. Сякаш върху света се спускаше сянка, а най-тъмният й ъгъл беше стаята му. Той стана и тихо се облече. Промъкна се в коридора и установи с притеснение, че стаята на чичо му е отворена и вътре има хора. Гароу лежеше неподвижно на леглото. Беше облечен в чисти дрехи, косата му бе пригладена, а лицето — спокойно. Щеше да изглежда като заспал, ако не бяха сребърният амулет около врата и китката изсъхнали цветя на гърдите му. Последните дарове на живите за покойника. Катрина стоеше до леглото с пребледняло лице и сведен поглед.
— Надявах се да го нарека „татко“ един ден — прошепна тя.
„Да го нарече «татко», право, което аз нямах“.
Ерагон се почувства като призрак. Сякаш цялата му жизненост го напусна. По бузите му започнаха да се стичат сълзи. Раменете му се тресяха, но не заплака. Майка, леля, чичо — беше загубил всички. Някой го поведе обратно към стаята му, като шепнеше успокоителни слова.
Ерагон се хвърли на леглото, уви ръце около главата си и зарида конвулсивно. Усети, че Сапфира иска да се свърже с него, но я отблъсна и се потопи в тъгата. Не можеше да приеме смъртта на Гароу. В какво можеше да вярва вече? Той обърна разкривеното си лице към небето и изкрещя: