— Добро утро.
Ерагон само изръмжа в отговор. Той сви длани в ръкавите си и приклекна до огъня, докато храната стане готова. Двамата се нахраниха бързо, преди закуската да е изстинала. Щом приключиха, Ерагон изми купичката си със сняг и разстла откраднатите кожи на земята.
— Какво ще правиш с тях? — попита го Бром. — Не можем да ги мъкнем с нас.
— Ще правя седло за Сапфира.
— Хм — измърмори Бром и пристъпи напред. — Имало е два вида седла за дракони. Едните са били тежки като конски седла. Но за изработването им се иска време и инструменти, с каквито ние не разполагаме. Другите са били тънки и леко подплатени, просто още един слой между Ездача и дракона. Използвали са ги, когато е било нужно да се действа бързо, но не са толкова удобни, колкото тежките.
— Знаеш ли как са изглеждали?
— Мога да направя такова седло за тебе.
— Заповядай тогава — каза Ерагон и отстъпи.
— Добре, но гледай внимателно, защото някой ден може да се наложи сам да си правиш.
Бром почисти врата и гръдния кош на Сапфира. После взема пет парчета кожа и отбеляза по тях няколко знака, а кожата наряза на дълги ленти. След това с помощта на тези ленти заши големите парчета заедно. Наместо с катарами, свърза всичко със сложни възли. Всеки ремък беше по-дълъг от необходимото, за да може да се наглася към растежа на дракона.
Същинското седло се състоеше от три еднакви части. Едната лежеше на врата на Сапфира, а другите две се спускаха отстрани и се съединяваха на корема й. Вместо стремена, имаше няколко примки, които трябваше да задържат краката на Ерагон. Един дълъг ремък се разделяше на две, спускаше се покрай гърдите на Сапфира, минаваше между предните й крака и се свързваше със седлото.
Докато Бром работеше, Ерагон поправи раницата си и прегледа запасите им. Така измина почти целият ден. Изморен от трудното занимание, старецът постави седлото на дракона, за да пробва дали приляга. Направи няколко поправки по ремъците и доволен го свали.
— Свърши добра работа — призна Ерагон.
— Постарах се. Ще ти служи дълго, кожата изглежда доста здрава.
— Няма ли да го пробваме?
— Може би утре. Сега е твърде късно. — Ерагон прибра седлото до одеялата си. В интерес на истината, не му се летеше много след последния трагичен опит.
Приготвиха си вечеря набързо. Въпреки че беше доста бедна, тя имаше добър вкус.
— Утре ли ще тръгваме? — попита Бром, докато се хранеха.
— Няма причина да се бавим повече.
— Наистина няма. Ерагон, искам да се извиня, че събитията се развиха по този начин. Семейството ти не заслужаваше подобна съдба. Бих дал всичко, за да върна събитията назад. — Младежът мълчеше и избягваше погледа на Бром. — Ще ни трябват коне.
— Може би на тебе, аз си имам Сапфира.
— Сапфира не може да носи и двама ни — поклати глава старецът. — По-безопасно ще е, ако сме заедно, а е по-добре да яздим, отколкото да ходим пеша.
— Но така ще е по-трудно да настигнем съществата. Ако яздя Сапфира, ще ги намеря за ден-два. На коне ще ни отнеме много повече време, може дори да не успеем.
— Ще трябва да рискуваш, ако искаш да дойда с тебе.
— Добре — измърмори Ерагон. — Щом искаш коне, ще се наложи да ги купиш, защото аз нямам пари, а не искам да крада повече, не е редно.
— Това зависи от гледната точка — усмихна се Бром. — Преди да тръгнем, запомни, че твоите врагове са служители на краля. Където и да отидат, те ще бъдат защитени. В градовете ще разполагат с неограничени ресурси и слуги. Не забравяй, че за Галбаторикс няма нищо по-важно от това да те убие или да те привлече на своя страна. Колкото повече избягваш Ра’зак, толкова по-отчаян ще става кралят. Той знае, че с всеки изминал ден ти ставаш все по-силен и може да се присъединиш към враговете му. Трябва да си много внимателен, защото от ловец може да се превърнеш в плячка.
Ерагон се замисли над думите му и замълча.
— Стига сме говорили — каза Бром. — Късно е, а и костите ме наболяват. Ще продължим на сутринта.
Ерагон кимна и засипа огъня.
ТЕРИНСФОРД
Утрото беше сиво и донесе студен вятър. Гората бе смълчана. Бром и Ерагон закусиха набързо, заровиха огъня н се приготвиха за тръгване. Младежът окачи калъфа с лъка си на раницата, за да може да го достига по-лесно. Сапфира щеше да носи седлото си поне докато не купеха коне. Зар’рок висеше завързан на гърба й, тъй като Ерагон не искаше да носи допълнителна тежест, а и в неумелите му ръце мечът щеше да е безполезен.