Бром попита едно момче откъде да си купят коне и му подаде една монета, след като то посочи една голяма плевня в края на Теринсфорд. Широките й врати бяха отворени и зад тях се виждаха две редици конюшни. Далечната стена беше покрита със седла, юзди и други принадлежности. Един мускулест мъж стоеше вътре и четкаше бял жребец. Той вдигна ръка и ги покани да влязат.
— Красиво животно — каза Бром.
— Наистина. Името му е Снежноплам. А моето е Хаберт.
Мъжът подаде ръка и се здрависа с двамата. Той изчака да чуе имената им, но като видя, че няма да се представят, попита:
— С какво да ви помогна?
— Имаме нужда от два коня и такъми за тях. Конете трябва да са бързи и здрави, понеже ни очаква дълго пътуване.
Хаберт се позамисли за момент.
— Нямам много такива животни. А тези, които имам, не са евтини. Белият жребец се размърда неспокойно и той го погали с пръсти.
— Цената не е проблем. Ще взема най-доброто.
Хаберт кимна, завърза жребеца, отиде до стената и започна да трупа на камара седла и юзди. След това изведе два коня. Единият беше червеникавокафяв, а другият — пъстър.
— Този, дорестият, е малко непокорен, но мисля, че няма да имате проблеми с него.
Бром остави коня да подуши ръката му и го погали по врата.
— Ще го вземем. Обаче за онзи, пъстрия, нещо се колебая.
— Краката му са силни.
— Хм. Колко искаш за Снежноплам?
Хаберт погледна нежно към жребеца.
— Не ми се ще да го продавам. Възнамерявах да го ползвам за разплод.
— Все пак, ако решиш да се разделиш с него, колко ще ми струва?
Ерагон се опита да погали дорестия кон, но животното се дръпна назад. Младежът по навик се опита да достигне съзнанието на коня и за своя изненада успя. Връзката не беше толкова силна, както със Сапфира, но можеше да общува с животното. Внимателно му внуши, че е приятел. Конят се успокои и го погледна с големите си кафяви очи. Хаберт използваше пръстите си, за да изчисли цената.
— Двеста крони — усмихна се той, убеден, че никой няма да се съгласи на сделката. Бром мълчаливо извади кесията си и отброи парите.
— Ще стигнат ли?
Хаберт загледа тъжно жребеца и монетите, след което въздъхна.
— Твой е, макар че не ми се искаше да го продавам.
— Ще се грижа за него, сякаш е потомък на Гилдинтор, най-великия жребец от легендите.
— Думите ти ме радват — отвърна Хаберт и им помогна да оседлаят конете. — Сбогом. Надявам се, за доброто на Снежноплам, бедите да ви отбягват.
— Не се притеснявай. Ще се грижа за него добре — обеща Бром и двамата потеглиха. Старецът подаде юздите на Ерагон. — Ето, изведи конете от градчето и ме изчакай.
— Защо? — попита младежът, но Бром вече беше изчезнал. Той излезе от Теринсфорд и спря край пътя. На юг се виждаха назъбените очертания на Утгард. Върхът се издигаше и се скриваше в облаците, извисявайки се под околните по-ниски планини. Мрачният му вид накара косата на Ерагон да настръхне. Бром се завърна скоро и му махна да го последва. Двамата повървяха, докато Теринсфорд не изчезна зад дърветата.
— Ра’зак са минали оттук. Спрели са и са купили коне, също като нас. Открих един човек, който ги е видял. Заяви, че напуснали Теринсфорд, сякаш ги гонели демони.
— Явно са направили голямо впечатление.
— Наистина.
— Докато бяхме в обора, докоснах случайно съзнанието на коня. Не знаех, че мога да правя това.
— Не е обичайно за толкова млад човек — намръщи се Бром. — На повечето Ездачи са им били необходими няколко години, за да се научат да общуват с нещо друго, освен с дракона си. Извади всичко от раницата си и го сложи в дисагите на коня.
Ерагон се загледа колебливо в червеникавокафявия кон. Изглеждаше толкова по-малък от Сапфира, че младежът за момент се зачуди дали ще издържи тежестта му. Той въздъхна и се качи на седлото. Досега беше яздил само неоседлани коне, и то на къси разстояния.
— Дали ще нарани краката ми?
— Как се чувстваш?
— Добре засега, но ако яздим дълго, сигурно раните ще се отворят.
— Ще внимаваме — обеща Бром.
Той даде няколко съвета на Ерагон и двамата потеглиха бавно. Скоро пейзажът започна да се променя. Обработваемите земи отстъпиха мястото си на храсталаци и бурени. Тук-там се издигаха високи скали. Във въздуха витаеше някакво безпокойство.
Над тях все по-близо се извисяваше Утгард с назъбените си скали и снежните каньони. Между него и планините от източната страна на Паланкар имаше дълбоко дефиле. Пътят се спускаше към него и беше единственият, по който можеше да се напусне долината. Конските подкови тракаха остро по каменистия път, който заобикаляше подножието на Утгард. Ерагон погледна нагоре и видя останките на някаква кула. Въпреки че изглеждаше запустяла и неподдържана, тя се извисяваше като някакъв страж на долината.