— Какво е това?
Бром не погледна нагоре, но отговори тъжно:
— Пост на Ездачите. Точно там се скрил Враел, но бил намерен и победен от Галбаторикс. След смъртта на Враел мястото било изоставено. Едок’сил, Непревземаемата, са я наричали, защото кулата била толкова нависоко, че до нея се стигало само с летене. По-късно обикновените хора нарекли планината Утгард, но тя има друго име, Риствак’баен — Място на тъгата. Така са я наричали последните Ездачи, преди кралят да ги избие.
Ерагон се загледа с възхищение. Виждаше непоклатимо доказателство за славата на Ездачите, което времето не беше успяло да заличи. Едва сега си даде сметка колко древни са Ездачите и какво героично наследство бе получил.
Двамата пътуваха няколко часа покрай Утгард, докато достигнаха края на дефилето. Ерагон нямаше търпение да види какво има извън долината Паланкар. Те прехвърлиха поредната височина и спряха.
Младежът въздъхна. Пред тях се простираше огромна равнина, която стигаше до хоризонта и се сливаше с небето. Равнината беше с кафявия цвят на суха трева. Над нея бяха надвиснали тежки дъждовни облаци.
Разбра защо Бром беше настоял да си купят коне. Щеше да им отнеме седмици да прекосят това разстояние пеша. В небето се виждаше Сапфира, която не можеше да бъде сбъркана с птица.
— Ще пренощуваме тук и утре ще се спуснем — каза Бром. — Ще останем почти ден, така че е добре да си направим лагер.
— Колко време ще ни трябва, за да прекосим равнината? — попита Ерагон.
— От три дена до седмица, в зависимост от посоката, която изберем. По тези земи не живеят хора, с изключение на няколко номадски племена. Едва ли ще минем през много селища. По на юг има повече реки и там е по-населено.
Те слязоха от конете и се разположиха близо до брега на Анора.
— Трябва да си кръстиш жребеца — каза Бром.
Ерагон се замисли, докато развързваше седлото.
— Не се сещам за нещо толкова благородно като Снежноплам, но мисля, че това ще свърши работа. — Той сложи ръка на челото на коня и каза: — Кръщавам те Кадок. Това беше името на дядо ми, така че го носи с чест.
Бром кимна одобрително, но Ерагон се почувства малко глупаво. В този момент се приземи Сапфира.
— Как изглеждат равнините?
— Скучни. Няма нищо, освен зайци накъдето и да се обърнеш.
След вечеря Бром стана и подхвърли на Ерагон пръчка.
— Не отново! — оплака се младежът. Бром само се усмихна и го повика с ръка. Момчето скочи на крака и нападна. Двамата се завъртяха и се чу звук на удрящи се дървета.
Този път урокът беше по-кратък, но достатъчно продължителен, за да може Ерагон да получи нова порция синини. Щом приключиха, той захвърли пръчката и седна до огъня, за да се погрижи за контузиите си.
РЕВ НА ГРЪМОТЕВИЦА И БЛЯСЪК НА СВЕТКАВИЦА
На следващата сутрин Ерагон избягваше да си мисли за трагичните събития от изминалата седмица, тъй като му носеха твърде много болка. Вместо това се съсредоточи върху въпроса как да намери и убие Ра’зак. Реши да го направи с лък и си представи как стрелите му се забиват в закачулените фигури.
Мускулите го боляха от тренировките по фехтовка, а единият му пръст бе изкълчен. Когато се приготвиха за тръгване и яхнаха конете, младежът измърмори горчиво:
— Ако продължаваме така, ще ме разбиеш на парчета.
— Нямаше да те налагам толкова здраво, ако не смятах, че си достатъчно силен.
— За първи път в живота си бих искал да съм по-слаб.
Кадок пристъпяше нервно около Сапфира, която го гледаше с нещо като отвращение.
— В равнините няма къде да се крия, така че отсега нататък възнамерявам да летя над вас.
Драконът излетя, а Ерагон и Бром започнаха спускането. На места дирята изчезваше и те трябваше да си проправят път надолу. Няколко пъти им се наложи да слизат от конете и да ги водят за юздите, за да не паднат по склона. Хлъзгавите камъни по земята правеха придвижването още по-опасно. Въпреки студа двамата се изпотиха от тежкото спускане.
Около обед, щом достигнаха дъното, спряха да си починат. Река Анора завиваше наляво и се отправяше на север. Хладният вятър, който вееше над равнините, ги караше да треперят и вкарваше прахоляк в лицата им.
Ерагон се почувства изнервен от заобикалящата го равнина. Досега бе живял сред планините и без тях се чувстваше уязвим — като мишка, която се опитва да се скрие от острия взор на орел.
Пътеката се разделяше на три. Едното разклонение завиваше на север, към големия крайморски град Сеунон. Другото водеше на изток, право през равнините, а третото продължаваше на юг. Пътниците прегледаха местността за следите на Ра’зак и откриха, че са продължили направо през равнината.