Младежът се отправи между къщите към магазина на касапина, от чийто комин се носеше черен пушек.
Ерагон отвори вратата и влезе в просторна стая, добре осветена от каменно огнище. В далечния й край се простираше широк тезгях. Помещението беше безупречно чисто, сякаш собственикът му прекарваше целия си ден в това да премахва и най-малката мръсотия. Зад тезгяха стоеше касапинът Слоун — дребен мъж, с памучна риза и престилка, по която личаха кървави петна. На колана му висеше впечатляващ набор от ножове и сатъри. Лицето му бе белязано от шарка, а черните му очи гледаха подозрително. Мъжът лъскаше тезгяха с протрит парцал.
— Брей, могъщият ловец се завърна при простосмъртните. Какво уби този път?
— Нищо — отвърна Ерагон. Слоун отдавна не му харесваше. Касапинът се отнасяше към него с неприязън без някаква видима причина. Мъжът беше овдовял рано и единственият човек, който означаваше нещо за него, бе дъщеря му Катрина.
— Поразен съм — каза Слоун с престорено учудване, след което се обърна към стената, за да почисти нещо. — Затова ли си тук?
— Да — призна Ерагон с неудоволствие.
— В такъв случай, да ти видя паричките. — Касапинът се обърна и забарабани с пръсти по тезгяха. — Хайде де. Имаш ли пари или не?
— Нямам пари, но…
— Нямаш ли? — прекъсна го мъжът. — И как очакваш да си купиш месо! Нима другите търговци ти дават продукти на вересия? Да не очакваш да ти дам месото без пари? Освен това вече е късно и затварям. Ела утре, като намериш с какво да платиш.
Ерагон се втренчи в него.
— Не мога да чакам до утре, Слоун. Намерих нещо, с което да ти платя.
Младежът извади камъка и го постави внимателно на тезгяха, където той заблещука, отразявайки светлината на огъня.
— По-вероятно си го откраднал — измърмори Слоун и се наведе напред с интерес.
Ерагон пренебрегна коментара му и запита:
— Ще стигне ли?
Слоун вдигна камъка и внимателно прецени тежестта му. Прокара ръцете си по безупречната му повърхност, проследявайки белите линии, след което го постави обратно на тезгяха.
— Красив е, но колко струва всъщност?
— Не знам — призна Ерагон, — но с тази перфектна изработка сигурно е доста ценен.
— Очевидно — отвърна Слоун с престорено търпение. — Но все пак колко струва? При положение, че не знаеш, ти предлагам да намериш някой търговец, на когото да го продадеш, или да приемеш моето предложение: три крони.
— Това е пладнешки обир! Със сигурност е поне десет пъти по-скъп — възмути се Ерагон. С три крони можеше да си купи месо колкото за една седмица.
Слоун сви рамене.
— Ако не ти харесва предложението ми, можеш да изчакаш, докато пристигне керванът. А сега мисля да затварям.
Керванът се състоеше от група пътуващи търговци и артисти, които посещаваха Карвахол всяка есен и пролет. Те купуваха изделията, произвеждани от местните жители, и им продаваха стоки, каквито липсваха в долината.
Ерагон обаче не искаше да чака тяхното пристигане. Семейството му имаше нужда от месото в момента.
— Добре, приемам.
— Чудесно, ще ти приготвя месото. Не че ми е работа, но къде намери този камък?
— Преди две нощи в Гръбнака.
— Махай се! — извика Слоун и избута камъка настрани. Премести се гневно в другия край на тезгяха и започна да почиства един нож.
— Защо? — попита Ерагон и придърпа камъка към себе си, сякаш да го предпази от гнева на касапина.
— Няма да се занимавам с нещата, които носиш от онези проклети планини. Пробутай магическия си камък на някой друг.
Ръката на Слоун се подхлъзна и той се поряза, но очевидно не забеляза, защото продължи да търка ножа, цапайки го със собствената си кръв.
— Значи няма да търгуваш с мене?
— Точно така! Освен, ако не си платиш с монети! — Касапинът изръмжа и пристъпи напред, стискайки ножа. — Махай се, преди да съм те изхвърлил!
Вратата на помещението се отвори с трясък. Ерагон се завъртя в очакване на още неприятности. В стаята влезе Хорст, изключително силен мъж. Зад него с решително изражение вървеше шестнайсетгодишната дъщеря на Слоун — Катрина. Ерагон се изненада, тъй като тя обикновено избягваше да се замесва в караниците на баща си. Касапинът ги изгледа разтревожено и започна да обвинява момчето:
— Той е виновен.
— Тихо — изръмжа Хорст и изпука с кокалчетата на пръстите си.
Той беше ковачът на Карвахол и това си личеше по фигурата му и по широката кожена престилка. Ръкавите на разкопчаната му риза бяха запретнати до лактите. Лицето му бе покрито с рошава черна брада.