— Да се махаме. Наблизо сигурно има и други ургали.
— Можеш ли да носиш Бром? Няма да падне от твоето седло, а ти лесно ще го защитаваш.
— Мога, но не искам да те оставям сам.
— Чудесно. Тогава ще летите над мене. Да се махаме! Той сложи седлото на Сапфира и се опита да повдигне Бром, но все още беше твърде слаб.
— Помогни ми!
Тя изви глава назад и хвана робата на стареца със зъби, след това завъртя врата си и го положи в седлото. Ерагон привърза краката му към стремената и погледна нагоре, тъй като старият разказвач изпъшка.
Бром дойде в съзнание и вдигна ръка към главата си, след което загрижено се обърна към младежа:
— Сапфира появи ли се навреме?
— Ще ти обясня по-късно. Раниха те в ръката. Превързах я, доколкото можах, но сега трябва да намерим безопасно място, където да отдъхнем.
— Добре — отвърна Бром и внимателно докосна ръката си. — Знаеш ли къде е мечът ми? А, виждам, че си го намерил.
— Сапфира ще те носи — обясни Ерагон, докато оправяше стремената.
— Сигурен ли си, че искаш да пътувам с нея? Мога да яздя Снежноплам.
— Не и в това състояние. С нея, дори и да припаднеш, няма да се изхлузиш от седлото.
— За мене е чест — кимна Бром и уви здравата си ръка около врата на Сапфира. Тя подскочи и полетя нагоре. Ерагон отстъпи, за да се предпази от крилете, и се върна при конете. Завърза Снежноплам зад Кадок и излезе от Язуак, следвайки пътя на юг, който прекосяваше една камениста местност и след ляв завой се завръщаше към коритото на река Нинор. От двете му страни растяха папрати и малки храсти. Тук-там имаше и дървета. Ерагон не позволи на приятната прохлада да намали бдителността му. Той спря само за малко, за да напълни манерките и да напои конете. Докато гледаше надолу, забеляза дирята на Ра’зак. „Поне сме на прав път“. Сапфира кръжеше над него и го наблюдаваше зорко. Младежът се безпокоеше, че се бяха натъкнали само на два ургала. Селото бе опустошено от голяма орда, но къде се бяха дянали останалите?
„Може би тези, които срещнахме, са били патрул, пазещ тила, или са останали в засада, в случай че някой тръгне да преследва отряда“. Мислите му се насочиха към начина, по който беше убил двамата ургали. Едно прозрение бавно си проби път през мислите му. Той — Ерагон, фермерчето от долината Паланкар — беше използвал магия. Магия! Това бе единствената дума за онова, което се беше случило. Изглеждаше невъзможно, но не можеше да отрече фактите.
„Някак си съм се превърнал или в заклинател, или в магьосник“.
Нямаше представа как да използва тези способности отново и докъде се простираха границите им.
„Как ли съм придобил това умение? Дали е нещо обичайно за Ездачите? Ако Бром е знаел, защо не ми каза по-рано?“ Той поклати глава с недоумение и се свърза със Сапфира, за да сподели мислите си. Тя също беше объркана.
— Сапфира, потърси място за пренощуване. Оттук не виждам особено добре. Драконът полетя напред, а Ерагон продължи да се спуска покрай брега на реката.
Призивът го достигна току преди залез-слънце. Сапфира му изпрати образ на малка горичка близо до реката. Младежът подкани конете и скоро намери мястото, което му се стори добре прикрито. Реши, че едва ли някой ще ги забележи тук.
Когато пристигна на поляната, която бяха избрали за лагеруване, там вече гореше малък огън. Бром седеше до него и преглеждаше ръката си. Сапфира беше клекнала наблизо, но тялото й оставаше напрегнато.
— Сигурен ли си, че нямаш наранявания?
— Не и външни, но не съм сигурен за останалата част от мене.
— Трябваше да пристигна по-рано.
— Не се обвинявай. Всички направихме грешки днес. Моята беше, че не останах по-близо до тебе. — Той почувства нейната благодарност и се обърна към Бром. — Как си?
— Раната не е малка и боли ужасно, но предполагам, че ще зарасне скоро. Трябва да се превърже отново. Този бинт вече се замърси.
Ерагон свари вода и проми раната, след което я уви с чист парцал.
— Трябва да хапна, а и ти изглеждаш гладен — каза Бром. — Нека да вечеряме, а после ще говорим.
Щом се наядоха и се почувстваха по-добре, старецът запали лулата си.
— Време е да ми кажеш какво се случи, докато бях в безсъзнание. Много съм любопитен. — Пламъците караха лицето му да сияе, а веждите му бяха извити нагоре.
Ерагон потърка ръце и разказа събитията, без да преувеличава. Бром го изслуша мълчаливо, с каменно изражение. За дълго време край огъня се възцари тишина. Накрая старият мъж я наруши:
— Използвал ли си тези умения и преди?