— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? Кацайте веднага! Открих нещо важно.
— Бром?
— Че кой друг? А сега накарай големия гущер да се приземи. Аз съм тук.
Старецът изпрати образ на мястото, където се намираше. Ерагон предаде картината на Сапфира и тя се снижи към реката. Междувременно той сложи тетива на лъка си и извади няколко стрели.
— Ако има някаква неприятност, ще бъда готов да я посрещна.
— Аз също.
Двамата забелязаха Бром, който стоеше на една поляна и махаше с ръце. Сапфира се приземи и Ерагон скочи от нея, като се оглеждаше за евентуална опасност.
— Какво става?
— Никога повече не ме блокирай. Достатъчно ми е трудно да те достигам, че да трябва и да се боря, за да бъда чут.
— Съжалявам.
— Бях подминал това място, но забелязах, че следите на Ра’зак изчезват. Върнах се назад и открих, че свършват тук. Огледай земята и ми кажи какво виждаш.
Ерагон коленичи и огледа смачканата трева. От съществата имаше множество следи, които според него бяха на няколко дни. Тук-там се виждаха дълбоки вдлъбнатини, които му изглеждаха странно познати. Той се изправи и поклати глава.
— Нямам идея. — Погледът му попадна върху Сапфира и той осъзна какво беше направило вдлъбнатините. Всеки път, когато тя излиташе, ноктите й се забиваха в земята и я изравяха по същия начин. — Не ми се струва много смислено, но единственото, за което се сещам, е Ра’зак да са отлетели на дракони. Или на някакви гигантски птици. Кажи ми ти, сигурно имаш по-добро обяснение.
— Чувал съм, че те се придвижвали от едно място на друго с невероятна скорост, но това е първото доказателство. Ще е невъзможно да ги открием, ако използват летящи същества. Поне знам със сигурност, че това не са дракони. Един дракон никога не би ги оставил да се качат на гърба му.
— Какво ще правим? Сапфира не може да ги проследи във въздуха. Дори да може, ще се наложи да те оставим.
— На този въпрос няма готов отговор. Нека да хапнем и да помислим. Може пък да ми хрумне нещо.
Ерагон отиде до дисагите си и извади храна. Двамата се наядоха мълчаливо, като гледаха небето.
Младежът си спомни за дома си и се зачуди как ли се справя Роран. Гледката на изгорената ферма изплува пред очите му и го изпълни с мъка.
„Какво ще правя, ако не успеем да проследим Ра’зак? Дали мога да се завърна в Карвахол, или е по-добре да остана с Бром и да довърша обучението си?“
Ерагон се загледа към просторната равнина, потънал в мисли. Бром свърши с яденето и се изправи.
— Обмислих всеки начин, който знам, всяка дума, но не виждам как да продължим преследването. Сапфира би могла да се покаже в някой град, но това ще е твърде рисковано. Ще привлече вниманието на Ра’зак, заедно с тях ще дойде и войска, а може би и кралят, което със сигурност ще е фатално за нас.
— Тогава какво? — попита отчаяно Ерагон. — Сапфира, ти имаш ли някакви идеи?
— Не.
— От тебе зависи. Отмъщението си е твое.
Ерагон стисна зъби и се отдалечи от поляната. Преди да навлезе между дърветата, кракът му се закачи в нещо твърдо. На земята лежеше метална манерка с кожена каишка и символ, какъвто имаха Ра’зак.
Той вдигна манерката и отвинти капачката й. Във въздуха се разнесе неприятна миризма. Същата, която се носеше около Гароу, когато го откри в останките на фермата. Ерагон наклони манерката и изля малка капка върху пръста си. Мигновено усети силна болка, сякаш беше бръкнал в разпален огън. Започна да търка ръката си в земята; скоро болката премина и остана само една неприятна раничка. Той се върна при Бром със смръщено лице.
— Виж какво намерих.
Старецът взе манерката, помириса я и внимателно капна малко от течността върху шепата си. Ерагон побърза да го предупреди:
— Внимавай, ще ти изгори…
— …кожата, да, знам. Предполагам, че ти си я излял върху ръката си. Само пръста? Поне си проявил малко разум да не пиеш. Инак щеше да умреш.
— Какво е това?
— Масло от цветовете на растението Сеитр, което вирее на един малък остров в северните морета. В естественото си състояние маслото се използва за обработка на перли. Но ако над него се произнесат специални думи и се добави кръв от жертвоприношение, получава свойството да разяжда плът. Разбира се, има много киселини с това свойство, но разликата е, че маслото не вреди на другите материи. Можеш да потопиш в него всичко и да го извадиш незасегнато, ако не е от животински произход. Това го прави много предпочитан инструмент за мъчения и убийства. Може да го съхраняваш в дървени съдове, да го намажеш на оръжие или да го излееш върху нечии чаршафи, така че, когато човекът си легне, да изгори. Има стотици начини за употреба. Всяка рана, причинена от него, зараства изключително трудно. Затова е много скъпо и се намира рядко.