Когато достигна до улицата, на която живееше търговецът, Ерагон се спря пред магазина за билки. Повечето магазини бяха разположени покрай крепостната стена, а този бе сгушен в квартала на богаташите. Младежът се приближи да хвърли поглед през прозорците, но те бяха закрити от плътни завеси. Това възбуди любопитството му и той влезе вътре.
В началото не можа да види нищо, тъй като помещението бе доста тъмно, но постепенно очите му привикнаха с мътната светлина, която се процеждаше през прозорците. Една шарена птичка с дълга опашка и остър клюн го изгледа с интерес от клетката си. По стените се спускаха лози, а на пода имаше саксия с голямо жълто цвете. На масата лежаха различни хаванчета и купички, както и кристална топка за предсказване на бъдещето.
Ерагон се приближи към масата, като внимаваше да не настъпи разпилените по пода предмети.
Две червени очи просветнаха от тъмното и една огромна котка скочи върху масата. Тялото й беше здраво, а лапите — доста по-големи от обичайното. От устата й стърчаха бели зъби, а ушите й бяха покрити с гъсти черни косми. Въобще не приличаше на другите котки, които Ерагон бе виждал. Създанието го изгледа с притворени очи и размаха опашка. Младежът внимателно се пресегна, докосна котката със съзнанието си и се опита да обясни, че е приятел.
— Не е нужно да правиш това.
Ерагон се огледа стреснато. Животното не му обърна внимание и продължи да ближе лапите си.
— Сапфира? Къде си?
Никой не отговори. Младежът се наведе към масата и докосна нещо, което приличаше на дървен жезъл.
— Това не е много умно.
— Стига игрички, Сапфира!
Внезапно тялото му се разтърси и той падна на земята, разтреперан. Докато се бореше за глътка въздух, болката постепенно отмина. Котката скочи на пода и го погледна.
— Не си много умен за Драконов ездач. Предупредих те.
— Ти ли говориш?
— А кой друг?
— Но ти си просто обикновена котка!
Животното се качи на гърдите му и го изгледа с блестящи очи. Ерагон понечи да се изправи, но котката изръмжа и показа зъбите си.
— Приличам ли ти на останалите котки?
— Не.
— Тогава защо ме смяташ за една от тях? Явно образованието ти куца. Аз съм котколак3. Малцина сме останали, но дори глупаво фермерче като тебе трябва да е чувало за нас.
— Не знаех, че съществувате.
Котколак! Ерагон трябваше да се смята за късметлия. Тези същества се срещаха в много истории и даваха полезни съвети. Според легендите те можели да използват магии, живеели по-дълго от хората и казвали по-малко, отколкото знаят.
— Знанието няма нищо общо със съществуването. И аз не знаех за тебе, преди да се домъкнеш и да развалиш дрямката ми. Но това не означава, че не си съществувал и преди това.
— Съжалявам, ако съм те обезпокоил.
— Така или иначе щях да ставам. — Котколакът се върна на масата и близна лапата си. — Ако бях на твое място, щях да оставя жезъла. След няколко секунди пак ще те тресне.
Ерагон бързо върна предмета на мястото му.
— Какво е това?
— Обикновен, скучен артефакт, за разлика от мене.
— А за какво служи?
— Преди малко сам разбра.
Котколакът свърши с почистването на крайниците си, върна се на мястото, където спеше, и затвори очи.
— Чакай — каза Ерагон. — Как се казваш?
— Имам много имена, но ако питаш за истинското ми име, ще трябва да го потърсиш другаде. Можеш да ме наричаш Солембум.
— Благодаря ти.
Вратата на магазина се отвори и влезе Анджела; тя носеше торба с билки. Очите й се насочиха с притеснение към Солембум.
— Казва, че си разговарял с него.
— И ти ли можеш да го разбираш?
— Разбира се, макар и невинаги. — Тя остави растенията на масата и се обърна към младежа: — Харесва те, а това е необичайно. По принцип не обича да се показва на клиентите. Твърди, че в тебе имало потенциал.
— Благодаря.
— Това, произнесено от него, е голям комплимент. Ти си третият човек, който е идвал тук и е говорил с него. Досега са успявали само една жена и един сляп просяк. Но аз не държа този магазин само за да си говоря с хората. Има ли нещо специално, което търсиш, или просто си дошъл да разгледаш?
— Само гледам — отвърна Ерагон, който продължаваше да мисли за котколака. — Не мисля, че имам нужда от някакви билки.