— Светкавицата значи точно противоположното. Тя вещае гибел, макар да не виждам по какъв начин. Виждам смърт, която бързо приближава и ще ти донесе много мъка. Но пък краят на костта лежи върху кораба. Това е по-ясно. Ще ти се наложи да напуснеш тези земи завинаги. Не знам къде ще отидеш, но никога няма да се завърнеш в Алагезия. Няма измъкване от това.
Думите й уплашиха Ерагон.
„Още една смърт. Кого ли ще загубя сега? — Мислите му се насочиха към Роран и дома му. — Защо ли ще трябва да замина? И къде ще отида? Само елфите знаят дали има земи отвъд океана“.
— Следващата кост е по-лесна, пък и доста по-приятна.
Младежът се наведе и видя символа на роза, вплетена между сърповете на луни.
— Това вещае любов в бъдещето ти. Малко необикновена, понеже луната е магически символ, но ще е много дълбока. Не знам дали ще завърши добре, но любимата ти е от благороден произход. Тя е могъща, умна и несравнимо красива.
„Благородна? Как може да стане? Аз съм обикновен фермер“.
— Сега последните две кости, дървото и глогът, които се пресичат. Това означава само едно. Неприятности и предателство, което вероятно идва от собственото ти семейство.
— Роран не би сторил това! — възкликна Ерагон.
— Не знам. Но костите не лъжат.
Младежът се разколеба. Какви причини биха накарали Роран да се обърне срещу него? Анджела положи успокоително ръка на рамото му и отново предложи манерката. Този път Ерагон прие питието.
— След всичко това смъртта може да изглежда добре дошла — пошегува се той. „Роран да ме предаде? Не е възможно! Няма начин!“
— Навярно — отвърна тъжно Анджела и се усмихна леко. — Но не бива да се тревожиш още. Единственият начин бъдещето да ни нарани е, като ни кара да се страхуваме. След малко ще се почувстваш по-добре.
— Сигурно — отвърна Ерагон. „За съжаление нищо от това, което тя каза, няма смисъл, докато не се случи. Ако въобще се случи“. — Ти използваше думи на древния език.
— Какво ли не бих дала, за да видя как ще се развие тази история по-нататък. Ти говориш с котколак, знаеш за древния език и бъдещето ти е невероятно интересно. Рядко се случва млади мъже с окъсани дрехи и без пари да бъдат обичани от благородничка. Кой си ти?
Ерагон осъзна, че Солембум не й беше казал, че е Ездач.
— Аз съм Ерагон.
— Това твоята същност ли е, или твоето име?
— И двете — усмихна се младежът, като мислеше за първия Ездач.
— Сега ми е още по-интересно да видя как ще свърши тази история. Кой беше парцаливият мъж с тебе вчера?
Ерагон реши, че още едно име няма да навреди.
— Казва се Бром.
Анджела потърка очи, отпи още една глътка и се намръщи.
— О, този ли? Нямах идея!
— Какво има?
— Нищо, не се разстройвай. Той е известен сред жените с моята професия. Често се шегуваме със съдбата му.
— Не го обиждай! Той е много добър човек!
— Спокойно, спокойно. Знам това. Ако се срещнем отново на подходящо място, ще ти обясня. Междувременно трябва… — Тя спря, защото Солембум се намести между тях и се взря в Ерагон.
— Да?
— Слушай внимателно, ще ти кажа две неща. Когато дойде времето и имаш нужда от оръжие, потърси в корените на дървото Меноа. След това, когато всичко изглежда загубено и си привършил силите си, отиди при скалата Кутиан и изречи името си, за да отвориш Хранилището на душите.
Солембум се отдалечи грациозно, преди младежът да му зададе въпрос. Анджела отбеляза:
— Не знам какво ти е казал, а и не искам да знам. Думите му са предназначени само за тебе и не бива да ги споделяш с никого.
— Май е време да тръгвам.
— Както искаш — усмихна се Анджела. — Може да дойдеш пак, когато пожелаеш. Особено ако имаш нужда от някоя билка. А сега върви. Очевидно имаш доста да мислиш.
— Да — отвърна Ерагон и се насочи към вратата. — Благодаря ти за предсказанието.
— Няма защо.
Младежът излезе от магазина и се спря на улицата, като примижа, докато очите му свикнат с ярката светлина. Отне му няколко минути да се успокои и да осмисли наученото. В крайна сметка реши и с бързи крачки се насочи извън Теирм, към скривалището на Сапфира.
Достигна до скалата и я извика. Тя се спусна и бързо го пренесе до върха. Когато се увери, че са в безопасност, Ерагон й разказа за събитията от деня.
— Май Бром е прав. Имам талант да се набърквам в неприятности.
— Трябва да запомниш това, което ти е казал Солембум. Много е важно.
— Откъде знаеш?
— Не съм сигурна, но думите му ми звучат познато. В никакъв случай не бива да ги забравяме.