Скоро се унесе и засънува. Някои сънища бяха ужасяващи, а в други се смееше. След това нещо се промени — сякаш отваряше очи за пръв път.
Видя млада, тъжна жена, окована в мрачна килия. Лунните лъчи проникваха през малкото прозорче в стената и осветяваха лицето й. Една сълза се отрони и се търкулна по бузата й като течен диамант. Ерагон заплака в съня си.
КРАДЦИ В ЗАМЪКА
Ерагон се събуди по залез-слънце. Оранжевочервените лъчи проникваха в стаята и падаха на леглото, като затопляха приятно гърба му. Време беше! Той преметна лъка и колчана си на рамо, но реши да остави Зар’рок. Мечът само щеше да го бави, а и още не беше привикнал да си служи с него. Ако се наложеше да се сбие с някого, щеше да разчита на стрели и магия. Изчака нервно, докато светлината съвсем избледнее, и почука на стаята на Бром.
Джеод ги очакваше навън, облечен в черни дрехи. На кръста му висеше изящна рапира. Бром погледна рапирата и отбеляза:
— Тоя готварски шиш е твърде тънък за истински бой. Какво ще правиш, ако срещу тебе излезе някой с двуръчен меч или боздуган?
— Помисли малко. Стражите не носят боздугани. Освен това този „готварски шиш“ е много по-бърз от двуръчния меч.
— Животът си е твой — сви рамене Бром.
Тримата тръгнаха по улицата към замъка, като се стараеха да избягват патрулите. Докато минаваха покрай магазина на Анджела, Ерагон зърна някаква сянка на покрива и усети, че дланта го сърби. Погледна отново нагоре, но не видя никого.
Бром ги поведе към външната стена на Теирм. Високите кули на замъка накараха Ерагон да потръпне. Помисли си, че не би му харесало да го затворят тук. Джеод излезе напред и се приближи до портите, като се стараеше да изглежда спокоен. Той почука и се отдръпна назад.
Едно малко прозорче се отвори и оттам се подаде лицето на стража. Ерагон усети силна миризма на ром в дъха му.
— К’во?
— Трябва да влезем вътре — отвърна Джеод.
— Че за к’во? — попита войникът и ги огледа по-внимателно.
— Момчето е забравило нещо важно в кантората ми. Трябва да го прибере незабавно. Ерагон сведе глава и си придаде вид на засрамен. Стражът се намръщи, нетърпелив да се завърне към бутилката си.
— Хубуу. Само го ошамарете и от мене.
— Разбира се — побърза да го увери Джеод.
Пазачът отвори по-малката вратичка в портата и ги пусна да влязат, а Бром му подаде няколко монети. Мъжът благодари и се отдалечи с клатушкане. Щом се скри от погледа им, Ерагон извади лъка си от калъфа. Джеод махна с ръка и бързо ги поведе към главната постройка. Стигнаха до стаята с архива безпрепятствено. Бром сложи ръка на бравата и измърмори няколко думи, които младежът не позна. Вратата се отвори с леко скърцане. Старецът грабна една факла от стената и тримата се вмъкнаха вътре, притваряйки я зад себе си.
Тясната стая беше пълна с рафтове, на които лежаха натрупани свитъци. На отсрещната стена се виждаше малък прозорец с метални решетки. Джеод се промъкна покрай рафтовете и спря в дъното на стаята.
— Ето тук. Това са документите от последните пет години. Датата е отбелязана с малък восъчен печат в ъгъла.
— Сега какво ще правим? — попита Ерагон, доволен, че са стигнали дотук, без да ги разкрият.
— Ще започнем от върха и ще слизаме надолу — отвърна Джеод. — Някои свитъци са само за данъците. Те не ни трябват. Търсете такива, в които се споменава масло от Сеитр. Каквото откриете, го записвайте на този лист, за да може после да сравним информацията.
Бром грабна един наръч свитъци и ги разстла на пода. След това седна, избра си един и се зачете. Ерагон последва примера му, но се настани така, че да може да наблюдава вратата. Четенето се оказа доста трудно, тъй като ръкописните букви бяха по-трудни от печатните книги на Джеод.
Въпреки че отхвърляха някои от документите веднага, работата беше доста тежка и напредваха бавно, защото записваха всяка пратка на масло, която откриеха.
Навън беше тихо. Само от време на време се дочуваха стъпките на патрулите. Внезапно космите по тила на Ерагон настръхнаха. Той се опита да продължи работата, но чувството остана. Младежът погледна нагоре и се стъписа. Едно малко момче пълзеше по перваза на прозореца. Очите му бяха леко дръпнати, а около рошавата му коса беше увит венец от растения.
— Имате ли нужда от помощ?
Ерагон се ококори. Гласът звучеше като гласа на Солембум.
— Ти ли си?
— Аз ли съм?
— Ако не ме лъжат очите, наистина си ти.
Момчето се усмихна и показа острите си зъби.
— Външният ми вид не променя моята същност. Все пак съм котколак.