— Къде отиваш?
— Да се възстановя.
— И аз ще дойда.
Младежът откри, че Бром се възстановява, като редува горещ чай и студена вода, обилно разредени с бренди. Когато се върнаха в стаята, и двамата се чувстваха по-добре.
Бром препаса меча си и приглади краищата на робата си.
— Първо внимателно ще зададем няколко въпроса. Ще разберем къде е доставено маслото и какво се е случило с него. Вероятно при транспортирането му е имало войници и работници. Трябва да намерим някой от тях.
Те напуснаха „Златното кълбо“ и започнаха да обикалят складовете. В центъра на града улиците се събираха и водеха към дворец, построен от гладки гранитни блокове. Той се намираше на хълм и се извисяваше над всички сгради, с изключение на катедралата. Площадът беше покрит със седефена мозайка, а някои от стените бяха облицовани със злато. В специални ниши бяха поставени черни статуи. На всеки метър имаше стражи, които гледаха внимателно минаващите.
— Кой живее там?
— Маркос Табор, управителят на града. Той отговаря само пред краля и пред собствената си съвест, която обаче едва ли съществува — отвърна Бром. До обед не бяха научили нищо и спряха, за да се нахранят.
— Градът е твърде голям. Трябва да се разделим. Ще се срещнем привечер в „Кълбото“. — Старецът погледна смръщено Ерагон. — Надявам се, че няма да направиш някоя глупост.
— Няма — обеща младежът.
Бром му подаде няколко монети и се отдалечи в обратната посока.
През останалата част от деня Ерагон обикаляше и говореше с работници и продавачи, опитвайки се да е максимално мил и очарователен. Никой не знаеше за маслото. Където и да отидеше, катедралата висеше заплашително над него. Сякаш нямаше начин да избяга от мрачния й взор.
Най-накрая откри мъж, който беше помагал при транспортирането на маслото и си спомняше къде е закарано. Младежът отиде да види къде е сградата и се върна в „Златното кълбо“. Бром се появи след около час; изглеждаше много уморен.
— Откри ли нещо? — попита Ерагон.
Старецът отметна бялата си коса назад.
— Дочух доста интересни работи и не на последно място това, че Галбаторикс ще посети Драс-Леона след около седмица.
— Какво? — възкликна Ерагон.
— Май Табор е превишил правомощията си и кралят идва да му даде урок. Напуска Уру’баен за първи път от десет години.
— Дали е разбрал за нас?
— Разбира се, но със сигурност не му е известно къде се намираме. Ако знаеше, вече щяха да са ни заловили. Както и да е. Независимо какво ще правим, трябва да сме приключили, преди Галбаторикс да е пристигнал. В никакъв случай не бива да сме на по-малко от двайсет левги от него. Но поне Ра’зак със сигурност ще са тук, за да подготвят посещението му.
— Искам да ги пипна — сви юмруци Ерагон, — но не и да се бия с краля. Вероятно ще ме разкъса на парчета.
— Браво, взел си да се замисляш. И си прав, наистина нямаш шанс срещу него. Кажи сега какво научи днес, да видим дали ще съвпадне с моите открития.
— Говорих с един мъж, който знаеше къде е закарано маслото. Един малък склад. Но не разбрах нищо друго, което да ни е от полза.
— Моят ден беше малко по-плодотворен. И аз чух същото, така че отидох в склада и поговорих с работниците. Не беше трудно да ги забаламосам и те да разкрият, че маслото е занесено в двореца.
— И след това дойде тук.
— Не — поклати глава Бром. — Не ме прекъсвай. След това отидох в двореца и се представих за бард, за да си издействам покана в помещенията на прислугата. Няколко часа обикалях, като забавлявах слугините с песни и истории. — Бром бавно напълни лулата си и продължи: — Наистина е забележително колко неща научават тези хора. Представи си, един от благородниците има три любовници, които живеят в едно и също крило на двореца. Освен клюките обаче, успях да разбера и къде са пратили маслото от двореца.
— Къде? — попита Ерагон нетърпеливо.
Бром запали лулата си и направи няколко кръгчета от дим.
— Извън града, разбира се. При всяко пълнолуние изпращат двама роби с провизии в подножието на Хелгринд. Когато маслото от Сеитр пристигне в Драс-Леона, го прибавят към провизиите. Робите не се завръщат, а ако някой ги проследи, също изчезва.
— Мислех, че Ездачите са забранили търговията с роби.
— Да, но кралят я възобнови отново.
— Значи Ра’зак се крият в Хелгринд — предположи Ерагон.
— Или някъде наблизо.
— При положение, че се намират в Хелгринд, те са или в подножието, където има охрана, или някъде нависоко, където само техните летящи чудовища и Сапфира могат да достигнат. Ако ние с моя дракон прелетим около планината, Ра’зак ще ни видят, както и половината град.