Сапфира изръмжа отново, но сви криле и отстъпи. Муртаг пристъпи внимателно напред. Той внимателно прихвана Ерагон и го изправи на крака. Младежът изстена; сигурно щеше да падне отново, ако нямаше подкрепа. Двамата бавно отидоха до огъня, където Бром лежеше по гръб.
— Как е той?
— Зле. Кинжалът го е пронизал между ребрата. Ще го видиш след минута, но първо трябва да разберем какво е твоето състояние. — Муртаг помогна на Ерагон да свали ризата си и подсвирна. — Олеле!
— Олеле — съгласи се младежът. Огромна синина се простираше по лявата страна на тялото му. Муртаг натисна подутината леко и Ерагон извика, което доведе до ново ръмжене от страна на Сапфира.
— Мисля, че са ти счупили няколко ребра. Не знам, може би две или три. Имаш късмет, че не кашляш кръв. — Муртаг наряза одеялото на ивици и започна да превързва Ерагон.
— Да, късметлия съм. — Младежът клекна и се наведе над Бром. Раната на стареца също беше бинтована. Ерагон почна да маха превръзките с треперещи пръсти.
— Недей, кръвта му ще изтече.
Ерагон не му обърна внимание. Раната беше малка, но дълбока и от нея все още бликаше кръв. Младежът си свали ръкавиците; започна да преровя спомените си за лекуващи думи.
— Сапфира, помогни ми! Твърде слаб съм, за да се справя сам.
— С тебе съм — отвърна тя. Съзнанията им се сляха и Ерагон усети как силата го изпълва. Той се съсредоточи и вдигна ръка над раната.
— Вайсе хеш! — Дланта му заблестя и плътта на Бром се затвори, сякаш никога не е била наранявана. Муртаг безмълвно наблюдаваше целия процес. Ерагон се отдръпна. Чувстваше силна умора.
— Досега не бяхме правили нещо подобно — обърна се той към Сапфира.
— Заедно можем да правим магии, които са твърде трудни, когато сме поотделно — съгласи се тя.
— Напълно ли е излекуван? — попита Муртаг.
— Мога да се справям само с повърхностни рани. Нямам познания, за да оправя органите му. Оттук нататък всичко зависи от самия него. Аз направих това, което можах. — Ерагон затвори очи за момент. — Вие ми се свят.
— Трябва да хапнеш. Ще направя супа.
Докато Муртаг готвеше, младежът го огледа отново. Мечът и лъкът му бяха майсторски изработени, както и рогът. Или бе крадец, или беше богат човек.
„За какво ли преследва Ра’зак? Какво са му сторили? Може би работи за Варден?“
Муртаг му подаде купичка с бульон и младежът бавно започна да се храни.
— Преди колко време побягнаха Ра’зак?
— Няколко часа.
— Трябва да се махнем, преди да са се върнали с подкрепления.
— Ти можеш да пътуваш, но той няма да е в състояние. Никой не язди, след като е бил пронизан между ребрата.
— Ако направим носилка, ще можеш ли да го носиш, както носеше Гароу? — попита Ерагон.
— Да — отговори Сапфира, — макар че ще ми бъде трудно да кацам.
— Това е единствената ни възможност — каза той и се обърна към Муртаг: — Сапфира ще го носи, но ни трябва носилка. Ще направиш ли? Аз съм твърде слаб.
— Чакай тук — отвърна Муртаг и се отдалечи. Ерагон се дотътри до багажа и взе лъка и колчана си. Намери Зар’рок, който лежеше захвърлен на земята. След това измъкна едно одеяло от дисагите, за да го ползва за носилката. Муртаг се завърна с два клона и завърза одеялото между тях. Внимателно прикрепиха Бром към импровизираната носилка и Сапфира го вдигна във въздуха.
— Не вярвах, че някога ще видя подобна гледка — възкликна Муртаг.
Ерагон се покатери с мъка на седлото си.
— Благодаря ти за помощта. По-добре тръгвай. Отдалечи се колкото се може повече оттук. Ще бъдеш в опасност, ако Империята те залови с нас. Не можем да те пазим, а не искам да пострадаш.
— Хубава реч, но къде ще отидете? Има ли някое място, на което да се скриете?
— Не — призна Ерагон.
— В такъв случай мисля да поостана с вас известно време. Аз също няма къде да се скрия, пък и може да ми се отдаде нова възможност да упражнявам стрелбата си по Ра’зак. Около един Ездач винаги се случват интересни събития. Ерагон се поколеба дали може да се довери на непознат, но беше твърде слаб, за да се противопоставя.
„Ако се окаже непочтен, Сапфира ще се справи с него“.
— Щом така искаш.
Муртаг кимна и се метна на сивия си жребец. Ерагон взе поводите на Снежноплам и препусна след него. Бледата луна осветяваше пътя; тя обаче щеше да помогне и на преследвачите им.
Въпреки че искаше да поразпита спътника си, Ерагон пазеше силите си за трудната езда. Призори Сапфира се свърза с него.
— Трябва да спрем. Уморих се, а и Бром има нужда от помощ. Открих добро място за лагер на около две мили от вас. Откриха я в подножието на една варовикова скала, която се издигаше от земята. Тя побърза да им съобщи: