— Намерих една пещера, която не се вижда от земята. Достатъчно широка е, за да побере всички ни, е това число и конете. Последвайте ме.
Драконът се обърна и ловко започна да се катери. Конете се справяха трудно, понеже подковите им се плъзгаха по камъка; наложи се Ерагон и Муртаг да ги дърпат и бутат почти час, преди да стигнат.
Пещерата бе дълбока почти сто стъпки и широка около двайсет. Входът й беше достатъчно малък, че да не се вижда от земята.
— Чудесно — каза Муртаг. — Ще събера дърва за огън. Ерагон се отправи към Бром, който лежеше в дъното на пещерата. Хвана ръката на стареца и се загледа тревожно в сухото му лице. След няколко минути въздъхна и се отправи към огъня на Муртаг.
Двамата се нахраниха мълчаливо; опитаха да дадат на Бром малко вода, но раненият не можа да преглътне. След това разпънаха завивките си и потънаха в сън.
ЗАВЕТЪТ НА ЕЗДАЧА
— Събуди се, Ерагон! Имам нужда от помощ. Нещо не е наред. Ерагон се опита да не обръща внимание на гласа и продължи съня си. — Ставай!
— Остави ме.
— Ерагон!
Младежът скочи на крака, посягайки за лъка си. Сапфира се беше надвесила над Бром, който се търкаляше по пода. Лицето му бе изкривено в гримаса.
— Помогни ми — извика Ерагон на Муртаг и сграбчи ръцете на стареца, — ще се нарани.
Двамата задържаха Бром, докато конвулсиите спряха, и го пренесоха обратно в постелята му. Челото на Бром беше толкова горещо, че топлината се усещаше от няколко сантиметра.
— Дай ми вода и парцал! — извика Ерагон. Младежът бавно започна да попива потта на стареца и се опита да го охлади. Извън пещерата слънцето грееше ярко.
— Колко време спахме?
— Доста. Аз седях на пост и наблюдавах Бром. Той беше добре допреди няколко минути. Събудих ви, щом започна да се мята.
Ерагон се протегна и усети болка в ребрата си. Една ръка сграбчи рамото му. Бром отвори очи и срещна погледа на младежа.
— Ти! — изхриптя старецът. — Дай ми манерката!
— Бром! Не бива да пиеш вино, само ще си влошиш положението.
— Донеси я, момче. Просто я донеси.
— Ей, сега ще се върна. Дръж се! — Младежът се втурна към дисагите и започна трескаво да ги претърсва. — Не мога да я намеря!
— Ето, вземи моята — намеси се Муртаг и му подаде кожен мях. Ерагон го сграбчи и се върна при стареца.
— Донесох ти вино.
— Добре. Сега измий дясната ми ръка.
— Какво?
— Без въпроси. Нямаме време. — Объркан, Ерагон отпуши меха и поля ръката на Бром. — Още! — Младежът започна да търка и отми кафявата боя от дланта на стареца. Спря и отвори уста от учудване. Бром също имаше Гедвей игнасия.
— Ти си Ездач?
— Бях, едно време. Но вече не съм. Когато бях по-млад от тебе, бях избран да вляза в редиците на Ездачите. Сприятелих се с Морзан, докато тренирахме. Тогава още не беше станал клетвопрестъпник. Но след това ни предаде на Галбаторикс. В битката при Дору Ареаба, на остров Вроенгард, убиха дракона ми. Казваше се Сапфира.
— Защо не ми каза по-рано?
Бром се засмя.
— Защото нямаше нужда. — Той замълча. Дишането му беше тежко и накъсано. — Стар съм вече. Ужасно стар. Въпреки че драконът ми загина, живях много по-дълго от нормалните хора. Не знаеш какво е да достигнеш моята възраст и да осъзнаеш, че не си спомняш много. Толкова време тъгувах по моята Сапфира и мразех Галбаторикс за онова, което ми стори. Не позволявай това да се случи с тебе! Пази Сапфира с цената на живота си, защото без нея не си струва да съществуваш.
— Защо говориш така? Нищо няма да й се случи.
Бром обърна глава на една страна.
— Сигурно бълнувам. — Погледът му пробяга по Муртаг и се върна на Ерагон. — Няма да издържа още дълго. Раната е сериозна. Изцежда силите ми. Не мога да се боря с нея. Ще приемеш ли моята благословия?
— Всичко ще бъде наред — каза Ерагон, а в очите му напираха сълзи. — Не е нужно да правиш това.
— Такъв е животът. Ще приемеш ли благословията ми? — Младежът сведе глава и кимна. Бром положи длан на челото му. — Тогава ти я давам. Нека идващите години ти донесат само щастие. — Той махна на Ерагон да се наведе и бавно му прошепна седем думи на древния език, след което му обясни за какво служат. — Това е всичко, на което мога да те науча. Ползвай ги само при голяма опасност. А сега започва най-дългото пътуване.
Хлипащият Ерагон задържа ръката му. Бдението му продължи много дълго, като той не го прекъсна дори за момент — нито, за да яде, нито, за да пие. Докато часовете отминаваха, лицето на Бром пребледняваше все повече. Ерагон само седеше и наблюдаваше безпомощно.