Когато се свечери и сенките се удължиха, Бром внезапно застина. Младежът извика Муртаг, но не можаха да сторят нищо. В пещерата настъпи тежка тишина. Старецът погледна Ерагон и издаде последен дъх. Това беше краят на Бром, разказвача на истории.
Сапфира вдигна глава и изскимтя тъжно. По бузите на Ерагон потекоха сълзи, обзе го чувство на непреодолима загуба.
— Трябва да го погребем.
— Може да ни видят — предупреди Муртаг.
— Не ме интересува!
Муртаг се поколеба, но вдигна Бром и го понесе заедно с меча и жезъла му.
— Там горе — каза Ерагон с хриплив глас, като посочи върха на каменистия хълм.
— Не можем да копаем гроб в камъка.
— Аз мога.
Ерагон се покатери на върха, без да обръща внимание на болката в ребрата, и огледа скалата.
— Мой стенр! — изрече той. Камъкът се разцепи, отдръпна се като вода и прие формата на гроб. Те поставиха Бром вътре заедно с оръжията му. Ерагон отстъпи, покри гроба чрез магия и започна да оформя камъка като скулптура. Накрая написа с руни:
Тук лежи Бром, Драконов ездач. Той ми беше като баща. Нека се слави името му навеки.
След това сведе глава скръбно. Стоя така, докато не се спусна мрак. През нощта отново сънува затворената жена.
Нещо не беше наред с нея. Дишането й бе непостоянно и тя трепереше от студ или болка. Единственото нещо, което се виждаше на бледата светлина, беше ръката й, която висеше от ръба на нара. Между пръстите й се стичаше тъмна течност. Ерагон знаеше, че това е кръв.
ДИАМАНТЕНАТА ГРОБНИЦА
Ерагон се събуди с подути очи и схванато тяло. В пещерата бяха останали само конете. Носилката беше изчезнала, от Бром нямаше и следа. Младежът излезе на открито и приседна на скалата. Вещицата Анджела се бе оказала права — в бъдещето му имаше смърт.
Една сълза бавно се плъзна по бузата му. Той затвори очи и се опита да прогони тъжните мисли от главата си. Пръстът му несъзнателно започна да чопли камъка. Когато погледна, откри, че е написал „Защо на мене?“.
Седя неподвижно, докато не се появи Муртаг, който носеше два заека.
— Как си?
— Зле.
— Ще се оправиш ли?
Ерагон сви рамене. Муртаг помълча малко и отново заговори:
— Не искам да ти досаждам, но спътникът ти наистина ли беше известният Бром? Човекът, който открадна драконово яйце от краля, разиграваше цялата Империя и уби Морзан в дуел? Чух те да споменаваш името му, но искам да се уверя. Той ли беше?
— Да. Откъде знаеш това? Говориш за неща, в които малцина са посветени. Преследваше Ра’зак точно когато имахме нужда от помощ. От Варден ли си?
— И аз съм беглец като тебе. — Погледът на Муртаг помръкна и думите му зазвучаха тъжно. — Не служа нито на Империята, нито на Варден. Колкото до твоето спасяване, признавам, че чух слухове за нов Ездач и реших да проследя Ра’зак, за да разбера дали са верни.
— Мислех, че просто искаш да ги убиеш.
— Искам, но ако бях избързал, нямаше да се срещнем.
„Само че Бром щеше да е още жив. Как ми се иска да е тук в този момент. Той щеше да знае дали да се доверя на Муртаг“.
Ерагон си спомни за начина, по който старецът беше усетил мислите на Тревор в Дарет, и реши да пробва нещо подобно. Той докосна предпазливо съзнанието на Муртаг, но се натъкна на стабилна преграда.
„Откъде ли се е научил на това? Бром твърдеше, че само малцина могат да се опазят. Кой е Муртаг, че има такива умения?“
— Къде е Сапфира?
— Не знам — отвърна Муртаг. — Следваше ме, докато ловувах, но после отлетя нанякъде. Оттогава не съм я виждал.
Ерагон се надигна и влезе в пещерата. Муртаг го последва с думите:
— Какво ще правим сега?
— Не съм сигурен. — „Пък и не ми се мисли за това в момента“.
Той започна да прибира одеялата в дисагите на Кадок. Муртаг се зае да приготвя зайците. Докато се занимаваше с багажа, Ерагон откри Зар’рок. Червената ножница блестеше леко. Досега не беше носил меча, нито го бе ползвал в битка, защото не искаше хората да го видят. Това вече нямаше значение. Ра’зак се бяха уплашили от оръжието, а това беше добра причина да си го сложи.
„От този момент ще живея с меч. Нека светът види кой съм. Вече не ме е страх. Аз съм пълноправен, истински Ездач“.
Прерови багажа на Бром, но откри само дрехи и една торбичка с монети. Взе картата на Алагезия и седна край огъня. Очите на Муртаг се присвиха и той остави заека, който дереше.
— Този меч, може ли да го видя?
Ерагон се поколеба, но подаде оръжието на спътника си.
— Откъде го имаш?
— Бром ми го даде. Защо?
Муртаг прибра меча и скръсти ръце ядосано.
— Това оръжие е също толкова известно, колкото и собственикът му. Последен го е носил Морзан, жесток и зъл човек. Мислех, че си враг на Империята, а виждам в ръцете ти меча на един от клетвопрестъпниците!