Ерагон погледна Зар’рок шокирано. Бром сигурно беше прибрал меча, след като бе убил Морзан в Гил’еад.
— Бром никога не ми е казвал откъде го има. Не знаех, че е на Морзан.
— Не ти е казвал? Странно. Не виждам причина да го крие от тебе.
— Нито пък аз. Но старецът имаше много тайни. — Младежът се чувстваше неловко да държи оръжието на човека, който бе предал Ездачите. „Това острие сигурно е убило много хора. И дракони!“ — Както и да е. Смятам да го задържа. Докато не намеря друг меч, ще използвам Зар’рок.
Муртаг се намръщи, като чу името, но се върна към дрането. След известно време каза:
— Изборът си е твой.
Когато яденето стана, Ерагон се нахрани бавно, въпреки че беше доста гладен. Храната го накара да се почувства по-добре.
— Трябва да си продам коня.
— А защо не коня на Бром? — попита Муртаг. Лошото му настроение явно беше преминало.
— Снежноплам ли? Бром обеща да се грижи за него. Щом го няма вече, задачата остава за мене.
— Както искаш. Сигурен съм, че ще намерим купувач в някое градче.
— Ние ли?
— Едва ли ще искаш да останеш тук дълго. Ако Ра’зак са наблизо, гробницата на Бром ще им бъде като фар. А и трябва да мине известно време, докато ти зараснат ребрата. Знам, че можеш да се защитаваш с магии, но ще ти бъде нужен и някой, който да борави с меч. Мисля да попътувам с тебе, но съм длъжен да те предупредя, че Империята ме преследва. Може да стане доста неприятно.
Ерагон се засмя, а очите му се насълзиха от болката в ребрата.
— Няма значение дали те преследват. Прав си, наистина ще имам нужда от помощ. Ще се радвам да пътуваме заедно, макар че трябва да поговоря първо със Сапфира. Но да знаеш, Галбаторикс може да изпрати цялата си армия след нас. Ако си сам, ще си в по-голяма безопасност.
— Така е — отвърна Муртаг. — Това обаче не ме притеснява.
— Добре — усмихна се Ерагон.
В този момент в пещерата се вмъкна Сапфира и попита:
— Как си?
— Не много добре.
— Старецът ми липсва.
— На мене също. Никога не съм подозирал, че е бил Ездач. Той наистина беше много стар, почти колкото клетвопрестъпниците. Всичко, на което ме научи, го е знаел от старите Ездачи.
— Аз пък знаех още, когато ме докосна за първи път край фермата ви.
— И защо не ми каза?
— Той ме помоли.
Ерагон реши да не се сърди. Вината не беше на Сапфира. После й разказа набързо за Зар’рок и за реакцията на Муртаг, а накрая добави:
— Бром имаше много тайни. Разбирам защо не ми каза веднага за меча. Ако знаех, че е на Морзан, сигурно щях да избягам веднага.
— Няма да е зле да се отървеш от този меч. Наистина е хубаво оръжие, но ще ти е по-добре с някое нормално острие, отколкото с касапския сатър на Морзан.
— Може би си права. Сапфира, какво ще правим сега? Муртаг предложи да тръгне с нас. Не знам миналото му, но ми се вижда честен. Ще отидем ли при Варден? И как ще се свържем с тях? Бром не успя да ми каже.
— Каза на мене.
— Защо се е доверил само на тебе?
— След като напуснахме Теирм и се сбихме с ургалите, той ми разказа много неща. За някои от тях няма да говоря, освен, ако не е крайно наложително. Притесняваше се, че може да загине, затова препоръча да отидем в Гил’еад е да се свържем с човек на име Дормнад. Той щял да ни заведе при Варден. Бром спомена също, че ти си най-достойният да бъдеш наследник на Ездачите. Очите на Ерагон се насълзиха. Това беше най-голямата похвала, която бе получавал досега.
— Ще нося с чест тази отговорност.
— Добре.
— Хайде да тръгваме за Гил’еад. Ами Муртаг? Ще го вземем ли с нас?
— Дължим му живота си. Освен това той ни видя. По-добре да го държим под око, отколкото да го оставим да даде на Империята описанията ни.
Ерагон се съгласи и разказа на Сапфира за съня си.
— Това, което видях, ме притесни. Имам чувството, че ще й се случи нещо лошо. Тя е в смъртна опасност. Напълно съм сигурен, само че не знам как да я открия! Може да е навсякъде.
— Послушай сърцето си.
— Сърцето ми се вкамени отдавна. Както и да е, мисля, че трябва да тръгнем на север. Момее би с малко късмет ще я намерим в някой от градовете по пътя. Опасявам се, че при следващия си сън ще видя гроб. Не мога да го понеса.
— Защо?
— Не съм сигурен. Просто като я зърна, чувствам, че ми е скъпа и не искам да я изгубя. Странно.