— Погледни.
Младежът се завъртя с тревога. Един конник излезе от Гил’еад и препусна към лагера.
— Това не ми харесва. Бъди готова да излетиш.
— Готова съм и за друго.
Ездачът се приближи и Ерагон видя, че това е Муртаг. Конникът поддържаше висока скорост, въпреки че никой не го преследваше.
— Какво става?
— Някой проследи ли ме от Гил’еад?
— Не видяхме никого.
— Добре. Тогава, нека хапна първо. Умирам от глад. — Муртаг грабна една купичка и започна да се храни с апетит. — Дормнад се съгласи да се срещне с нас утре преди изгрев. Каза, че ако наистина си Ездач и това не е капан, ще те заведе при Варден.
— Къде ще се срещнем?
— На едно малко хълмче, оттатък пътя.
— А ти защо бързаше така?
— Случи се нещо неприятно. Един познат ме засече на улицата и мисля, че ме разпозна.
— Този твой приятел дали ще се разприказва?
— Ако го познаваше, нямаше да питаш. Устата му е широка като океана и постоянно дрънка. Въпросът е не дали ще се разприказва, а на кого ще каже. Ако го чуе някой неподходящ човек, ще загазим сериозно.
— Едва ли ще пратят войници да те търсят през нощта — отбеляза Ерагон.
— Предполагам, че ще сме в безопасност до сутринта, а след това, ако всичко е наред, ще тръгнем с Дормнад. Муртаг поклати глава.
— Само ти ще го последваш. Както казах и преди, нямам намерение да ходя при Варден.
Ерагон го погледна недоволно. Искаше му се мъжът да остане. По време на пътуването двамата се бяха сприятелили и сега не желаеше да се разделят по такъв начин. Щеше да започне да протестира, но Сапфира го спря.
— Сега не е подходящо. Изчакай до сутринта.
— Добре.
Ерагон се събуди два часа преди разсъмване и усети, че дланта с белега го сърби. Всичко изглеждаше тихо и спокойно, но нещо го тревожеше. Той внимателно се изправи и извади меча си безшумно. Сапфира го изгледа с любопитство.
— Какво има?
— Не знам. Всичко изглеждаше наред.
Сапфира вдигна глава и помириса въздуха.
— Надушвам коне наблизо, но те не се движат. Издават някакво непознато зловоние.
Ерагон пропълзя до Муртаг и го разтърси за рамото. Той се надигна светкавично и извади кама от завивките си.
— Наблизо има коне — прошепна младежът. Муртаг безмълвно измъкна меча си. Двамата с Ерагон застанаха от двете страни на Сапфира, готови за атака. Така изчакаха, докато от изток не се зазори.
Яростен крясък накара Ерагон да се завърти. Един едър ургал приближаваше към лагера с нещо като копие в ръка.
„Откъде се появиха ургалите? Наоколо нямаше техни следи“.
Чудовището изръмжа и размаха оръжието си, но не нападна.
— Брисингр! — изкрещя Ерагон и отприщи магията си. Лицето на съществото се изкриви и избухна в синя светлина. Кръв и парчета плът се посипаха из лагера. Сапфира изръмжа и отстъпи. Младежът се завъртя. Докато се беше занимавал с ургала, няколко чудовища ги бяха нападнали от другата страна.
„По дяволите! Да се хвана на толкова глупав номер!“
Муртаг се хвърли в атака. Ерагон опита да се присъедини към него, но пътят му беше преграден от четири ургала. Първият замахна към него с меч. Младежът приклекна и го уби с магия. Успя да рани втория в гърлото, а третия прониза в сърцето, но следващият го връхлетя с високо вдигната тояга.
Ерагон го забеляза и се опита да го спре с меча си, но се оказа твърде бавен.
— Сапфира, излитай! — успя да извика той, секунда преди силният удар да го просне в безсъзнание на земята.
ДУ САНДАВАР ДРЕОР
Когато се свести, Ерагон усети, че лежи на някакво грубо одеяло, но ръцете му не са вързани. Надигна се, но трябваше да изминат няколко минути, докато осъзнае къде се намира.
Лежеше на ръбест нар в една тясна килия. Високо на отсрещната стена се виждаше преградено с решетки прозорче. Вратата на килията бе дървена, с метален обков и малка шпионка в горния край. Ерагон усети по лицето си засъхнала кръв, но установи, че не е негова. Главата го болеше ужасно — нещо нормално след тежкия удар, който беше понесъл. Чувстваше се странно замаян. Опита се да използва магия, но не можа да се съсредоточи достатъчно. „Сигурно са ме упоили“.
Младежът се изправи, като изръмжа от болка, и се дотътри до прозореца. Надигна се на пръсти и успя да погледне навън. Изминаха няколко мига, докато очите му привикнат към ярката светлина. Прозорецът беше на нивото на земята. Навън се виждаше улица, изпълнена с народ, а по-нататък стърчаха покривите на дървените къщи.