— Не може да влизате там! Заповедите бяха изрични, никой не бива да го посещава!
— Наистина ли? Искаш ли да умреш, капитане? — попита неприятен глас.
— Но, кралят нареди.
— Аз ще се оправям с краля. Сега отвори вратата! След кратка пауза отвън задрънчаха ключове. Ерагон се опита да си придаде отнесено изражение.
„Трябва да се преструвам, че не разбирам какво става. Не бива да се изненадвам каквото и да ми кажат“.
Вратата се отвори и в килията влезе Сянката. Видът й напомняше маска на мъртвец или череп без плът.
— Здрасти — усмихна се съществото и показа острите си зъби. — Отдавна искам да се срещнем.
— Кой, кой си ти? — попита Ерагон, като се стараеше да заваля думите.
— Не е важно — отвърна Сянката, подгъна наметалото си и приседна. — Какво е името ми, няма значение. И без това не можеш да го проумееш. По-важното е ти кой си.
Въпросът беше зададен невинно, но Ерагон усещаше, че в него има някаква уловка, затова се постара да забави отговора.
— Не съм сигурен, казвам се Ерагон, но май имаше и нещо друго.
— Има. Доста си интересен, млади Ездачо. — Сянката се наведе напред. Кожата на главата й беше съвсем тънка. — Явно трябва да те питам направо. Как се казваш?
— Ера.
— Не! Не това име. Искам другото, онова, което използваш по-рядко.
„Той иска истинското ми име, за да може да ме контролира! Но аз не мога да му го кажа, защото не го знам. — Опита се да измисли някакъв приемлив отговор. — Ами ако си измисля име?“ Трябваше да внимава да не се издаде, но може би имаше начин да сплаши Сянката.
— Бром веднъж ми го каза, как беше — направи кратка пауза, след което лицето му се озари, сякаш си спомни. — Беше Ду Сундавар Фреор. — Думите означаваха приблизително „смърт на сенките“. Съществото се намръщи и сви очи. Очевидно обмисляше наученото. Ерагон се уплаши да не е направил грешка и побърза да го изтръгне от унеса.
— Защо си дошъл?
— За да се забавлявам, разбира се. За какво са победите, ако не можеш да им се наслаждаваш? Трябва да взема някои мерки, а ти междувременно помисли на кого искаш да служиш. На един Ездач, предал своите, или на честен човек като мене, вещ в магическите изкуства. Мисли, защото когато дойде време да избираш, няма да имаш трета възможност. — Сянката се обърна, след което забеляза каната с вода и смръщи лице. — Капитане!
Един едър мъжага с оголен меч се втурна в килията.
— Какво има, господарю?
— Разкарай тая играчка. Момчето не пие вода. Защо?
— Говорих с пазача. Каза, че си изяжда всичко.
— Много добре. Но гледай да се увериш, че пие и от водата. — Той се наведе към капитана и прошепна в ухото му: — Двойна доза, за всеки случай. Войникът кимна, а Сянката се обърна към Ерагон:
— Трябва да знаеш, че много обичам имената. Ще се радвам да обсъдим твоето по-подробно в скоро време.
След като излязоха, младежът легна на нара и затвори очи. Уроците на Бром се оказаха много полезни.
„Нещата се наредиха добре. Сега трябва само да се възползвам от тях“. Мислите му бяха прекъснати от звука на тежки стъпки.
Той се изправи и погледна през вратата. Двама войници отнасяха жената елф по коридора. Ерагон се отдръпна и отново се опита да направи магия, но за пореден път не успя.
Погледна към града и стисна зъби. Все още беше рано. Пое си дълбоко въздух и започна да чака търпеливо.
СРЕЩУ СЯНКАТА
Навън беше тъмно, когато Ерагон се изправи решително. Гаденето бе изчезнало.
— Нагз рейса! — извика младежът и протегна ръце.
Одеялото на нара се вдигна във въздуха и се сгъна на топка с големината на юмрук, след което тупна на пода.
Време беше за истинската проверка. Ерагон разтвори съзнанието си и проучи ключалката на вратата. Реши, вместо да я чупи, просто да превърти механизма и да отключи. Бе изтощен от принудителното гладуване, но въодушевлението го поддържаше. Чу се изщракване и вратата се отвори навътре.
Когато за първи път беше ползвал магия, за да убие ургалите, тя бе погълнала почти цялата му енергия, но вече беше много по-силен и опитен. Младежът внимателно пристъпи в коридора.
„Трябва да намеря меча си и елфката. Сигурно е в някоя от тези килии, но няма време да ги проверявам всичките. А пък Зар’рок вероятно е при Сянката. Какво да правя? Бих могъл да избягам веднага, ако строша решетките на прозореца, но така няма да спася жената.“
— Сапфира, къде си? Имам нужда от помощ. Изруга наум, че не се беше свързал с нея по-рано. Отговорът й дойде с изненадваща бързина.