— Ерагон! Кръжа над Гил’еад. Не прави нищо. Муртаг ще дойде след малко.
— Какво…
Шум от приближаващи стъпки го прекъсна. Той се завъртя и приклекна, щом видя шестимата войници, които се появиха. Мъжете спряха и загледаха изненадано отворената врата на килията. Кръвта се оттегли от лицата им.
„Добре, те знаят кой съм. Може би ще успея да ги сплаша достатъчно, че да не се бием“.
— Хванете го! — изкрещя единият от стражите и се хвърли напред. Останалите извадиха мечовете си и го последваха.
Беше лудост да се бие без оръжие срещу шестима, но мисълта за пленницата му вдъхна сила. Не можеше да я изостави просто така. Вдигна ръка и белегът на дланта му започна да сияе. По лицата на войниците се изписа уплаха; те обаче бяха калени ветерани и не спряха. Младежът отвори уста, но дочу познато избръмчаване. Един от мъжете падна на пода със стрела в гърба. Още двама бяха поразени, преди да разберат какво става.
В края на коридора беше застанал парцалив брадат мъж с лък в ръце. На земята до него лежеше патерица. Тримата останали войници се обърнаха към новата заплаха. Ерагон реши да се възползва от настаналата бъркотия и извика:
— Тхриста!
Един от мъжете се хвана за гърдите и падна на земята. Друг страж се свлече със стрела в гърлото.
— Не го убивай! — извика Ерагон, виждайки, че спасителят му се цели в последния войник. Брадатият мъж свали лъка си.
— Видя какво мога да правя — обърна се младежът към последния оцелял. — Ако не отговориш на въпросите ми, животът ти ще се превърне в ад. Къде ми е мечът — острието и ножницата му са червени, и в коя килия е елфката?
Войникът не отговори.
— Грешка — рече Ерагон заплашително и дланта му засия. — Представяш ли си каква болка ще изпиташ, ако ти вкарам една нажежена песъчинка в корема? Особено, ако не се охлади през следващите двайсет години и бавно те прогаря, докато не стигне до ходилата ти. Това ще се случи, ако не ми кажеш това, което искам.
Очите на войника се разшириха, но той запази мълчание. Младежът вдигна едно камъче от пода и го огледа.
— Това е по-голямо от песъчинка, но ще свърши работа. Тъкмо ще те прогори по-бързо. Пък и по-голяма дупка ще остави.
— Добре, добре, само не ме наранявай! — извика мъжът. — Жената е в последната килия отляво. Не знам къде ти е мечът, но най-вероятно е в караулното. Там съхраняваме оръжията.
Ерагон кимна и прошепна някаква дума. Войникът подбели очи и рухна на земята.
— Уби ли го? Младежът се завъртя към непознатия, който се бе приближил на няколко крачки.
— Муртаг, ти ли си?
— Да. Сложих си брада, защото не исках да ме разпознаят. Мъртъв ли е?
— Не, само спи. А ти как се озова тук?
— Дълго е за разправяне. Трябва да се качим на горния етаж. След няколко минути ще имаме възможност да избягаме. Не бива да я пропускаме.
— Не чу ли какво казах? — попита Ерагон и посочи падналия войник. — В тъмницата лежи пленена жена елф. Видях я! Трябва да я спасим, но имам нужда от помощта ти.
— Елф?! Това е грешка. Трябва да изчезваме, сега е моментът — измърмори Муртаг, но се отправи към килията на пленницата и извади халка с ключове. — Взех ги от един страж.
Ерагон взе ключовете и отвори вратата. Лунните лъчи проникваха през тясното прозорче, като оцветяваха лицето на жената в сребристо. Тя се обърна притеснено, готова за най-лошото. Тъмнозелените й очи се срещнаха с очите на младежа.
Погледът й се задържа за момент върху него, а после жената потрепери и се свлече безмълвно. Ерагон едва успя да я подхване, преди да се е ударила. Тя беше учудващо лека и около нея се носеше аромат на борови иглички.
— Красива е! — възкликна Муртаг.
— Но е ранена.
— Ще се погрижим за нея по-късно. В състояние ли си да я носиш? — Ерагон поклати глава. — Добре, тогава я дай на мене.
Двамата изтичаха до края на коридора, където имаше каменно стълбище.
— Как ще се измъкнем незабелязано? — попита младежът.
— Няма да можем.
Това не успокои страховете му и той се ослушваше напрегнато за войници. Мислеше какво ще стане, ако се натъкнат на Сянката. Стълбището водеше до столова, пълна с тежки дървени маси. По стената имаше окачени щитове, а таванът беше от широки дъски. Муртаг остави жената на една маса и погледна тавана с тревога.
— Можеш ли да се свържеш със Сапфира?
— Да.
— Тогава й кажи да изчака още пет минути.
Отвън се чуваха викове и шум от бягащи крака.
— Каквото и да сте планирали, не мисля, че разполагаме с много време.
— Просто й кажи и се покрий някъде — извика Муртаг и хукна нанякъде. Ерагон предаде съобщението и смъкна жената под една маса, след което се сви до нея със затаен дъх.