— Значи предлагаш към пустинята?
— Не виждам друг вариант. Това е единственият начин да напуснем Империята, преди да се появят Ра’зак. С техните летящи коне сигурно ще стигнат до Гил’еад за няколко дни.
— Но дори да достигнем пустинята, те пак ще могат да ни догонят.
— Само ако открият следите ни. Но ще се наложи да оставят войниците назад. Ако нещата опрат до схватка, смятам, че можем да ги надвием, при положение, че не бъдем изненадани както предния път.
— Ако прекосим пустинята, после какво? Земите там не са под властта на Империята, но няма много градове. И още нещо — какво въобще знаеш за самата пустиня?
— Единствено, че е суха, гореща и пълна с пясък.
— Горе-долу е така. Освен това е пълна с неядливи растения, отровни змии, скорпиони и убийствена жега. Нали видя равнините, докато идвахме към Гил’еад?
— Да, прекосявал съм ги два пъти.
— Е, тогава знаеш колко са просторни. Хадарак е няколко пъти по-голяма от тях, а ти искаш да я пресечем.
Ерагон се опита да си представи толкова обширна територия, но не успя. Отиде до дисагите и извади картата на Алагезия. Разтвори пергамента и удивено поклати глава.
— Нищо чудно, че Империята свършва на ръба на пустинята. Всичко от другата страна е твърде отдалечено, за да може Галбаторикс да го контролира.
— Тези земи са били под едно управление в миналото. Ако кралят успее да подчини новото поколение Ездачи, ще разшири границите на Империята. Но мисълта ми беше друга. Хадарак е огромна и опасна. Не знам как ще успеем да я преминем. Това е много отчаян ход.
— Ние сме отчаяни — заяви Ерагон и започна да оглежда картата внимателно. — Ако тръгнем право на изток, ще ни трябва повече от месец, за да я прекосим. Но ако завием на югоизток, към планините Беор, ще стане по-бързо. След това може да се скрием в планините или да завием към Сурда. Ако картата е точна, разстоянието е колкото от Драс-Леона до Гил’еад.
— Но то ни отне почти месец!
— Пътувахме бавно, защото бях ранен. Сега ще ни отнеме много по-малко време.
— Разбрах те. Но преди да се съглася, трябва да обсъдим още нещо. Успях да купя малко провизии, преди да те спася, но откъде ще вземем вода? Номадските племена в пустинята прикриват кладенците си, а не можем да носим цялото необходимо количество с нас. Помисли само колко вода изпива Сапфира. Не виждам как ще пътуваме, освен ако не можеш да предизвикваш дъжд.
Ерагон се замисли. Дъждът определено надхвърляше способностите му. Едва ли въобще някой Ездач можеше да размести такива големи въздушни маси. Трябваше му друго решение, което нямаше да изисква толкова енергия.
„Интересно, дали не мога да превърна пясък във вода? Това би решило проблема, но дали ще ми стигне силата?“
— Имам идея, но нека първо да я проверя. — Младежът стана и се отдалечи от лагера. Сапфира го последва мълчаливо.
— Какво си намислил?
— Не знам — промърмори той. — Сапфира, можеш ли да носиш достатъчно вода за нас?
— Не. Дори не мога да повдигна такова количество, камо ли да летя.
— Лошо.
Ерагон коленичи и взе един камък с вдлъбнатина, голяма, колкото да побере няколко глътки вода. След това запълни вдлъбнатината с пръст и се замисли. Идваше трудната част. Трябваше да превърне пръстта във вода.
„Какви ли думи да ползвам?“ Почуди се за момент и си избра две, които смяташе, че ще свършат работа.
— Делой мой!
Пръстта започна да попива енергията му с невероятна бързина. Младежът си спомни предупреждението на Бром, че някои магии могат да изразходват цялата му сила и да го убият. Започна да се паникьосва. Опита да прекрати заклинанието, но не можа. Щеше да остане свързано с него, докато не завършеше или докато той не умреше.
Точно когато беше убеден, че смъртта ще го застигне, пръстта заблестя и се превърна във вода. Ерагон се отдръпна, дишайки тежко. Сърцето щеше да изскочи от гърдите му. Добре, че не се опита с нещо по-голямо.
— Така няма да стане. Твърде много енергия изисква.
— Трябва да бъдеш по-внимателен. Когато смесваш думите, може да получиш неочаквани резултати.
— Знам, но исках да го изпробвам. Не можех да чакам да стигнем в пустинята! А ти как превърна гроба на Бром в диамант? Аз едва се оправям с пръст, камо ли с камъни.
— Не знам как го направих. Просто се случи.
— Можеш ли да опиташ пак? Само че този път вместо диаманти направи вода.
— Ерагон, аз нямам почти никакъв контрол над дарбите си. Бром ти каза, че около драконите винаги се случват необичайни неща. Не каза защо, а и аз не знам, но е прав. Понякога мога да правя промени само с мисъл. През останалото време съм безпомощна като Снежноплам.