Между 1996 и 1997 г. Клайбер има само четири концерта, от които само един е в Мюнхен, а останалите се провеждат в малки културни центрове, като това буди огромно учудване. Междувременно, той получава предложения за участие от най-престижните музикални институции в Европа, САЩ и Япония. Защо е тази безучастност на Карлос към силното желание от страна на Берлинската и Виенската филхармония, „Метрополитън опера“ в Ню Йорк, Миланската „Ла Скала“ и фестивала в Залцбург? Защо е тази сдържаност, след като му се предлага толкова много? Истина е, че е изгубил гордата си изправена походка от преди години, но на подиума възвръщаше стройната, елегантна и гъвкава фигура, толкова характерна за него. В наши дни, когато толкова посредствени диригенти щедро се раздават по време на концертни изяви и студийни записи, мечтаейки за слава и богатство, Карлос води затворен живот в дома си, близо до Мюнхен. Караян казва, че Клайбер е един от най-добрите в професията, но не обича да работи и го прави само тогава, когато изпадне в нужда, „като вълк единак, който ловува, за да задоволи глада си“. В този коментар, който е станал част от мита за Карлос Клайбер, се долавя голяма доза ирония за големия Маестро, за който един предполагаем биограф-психоаналитик не би пропуснал да включи и образа на ужасния баща, заплашващ с глад, ако синът му не изпълни неговото желание и не изостави музикалното си призвание. Използвайки диригентството като средство за задоволяване на жизнените си нужди, Клайбер прилага най-стария похват в икономиката — бартерната сделка. В замяна на нова кола марка „AUDI“, той изнася концерт в Инголщат — седалище на известния производител на автомобили, но в никакъв случай важен музикален център. Но при планирания концерт настоява за кралски хонорар. Има нещо противоречиво в личността на Маестрото по отношение на парите. От една страна, той е най-скъпо платеният диригент в днешно време, а от друга — икономическите интереси сякаш заемат второстепенно място в интересите на Клайбер, тъй като без колебание той отхвърля предложения за участие, ако артистичните резултати не отговарят на неговите желания, но биха му донесли добри доходи. Безспорен е фактът, че той остава чужд на икономическия натиск, под влияние на който се намират по-голямата част от известните артисти.
Несигурност и страстно търсене на съвършенство
Карлос Клайбер споделил веднъж с Ленард Бърнстейн (друг голям гений на комуникацията) идеята, че желае да бъде растение и по този начин да не се безпокои за съществуването си. За австрийския си колега (Клайбер придобива австрийско гражданство през 1980 г.), големият американски музикант казва малко преди смъртта си, че е невъзможно Карлос да дирижира с малко движения; при своите изпълнения той се раздава толкова много, сякаш рискува живота си всеки път, когато стисне диригентската палка. Вероятно има смисъл да се отдава така страстно в своите интерпретации, но такова отдаване е съпътствано от страха, който изпитва, ако направи грешка и не постигне така желаното съвършенство. Тогава не бива да ни учудва фактът, че той се измъчва при поемането на всеки ангажимент — затова изкуството му изглежда толкова изтощително. Така стигаме до друга характерна черта в личността на Клайбер: голямата му плахост и несигурност в самия себе си. Един психоаналитик би задал въпроса дали това е резултатът от бащините репресии и унижения? Самият Карлос разказва за страха си, който е изпитал в Миланската Скала, когато за първи път се среща с Пласидо Доминго и Франко Дзефирели по време на премиерата на операта „Otello“. Кой би заявил, че в близко бъдеще и тенорът, и сценичният директор ще се превърнат в предани обожатели на Клайберовото изкуство и навсякъде ще разпространяват своето мнение за превъзходството на Маестрото, базирайки се на съвместната им работа?