На концерта в Лас Палмас, след изпълнението на Четвъртата симфония на Бетовен, което е прието добре, но без особен ентусиазъм от публиката, Карлос заявил: „Изглежда не им хареса много! Колко жалко, съжалявам!“ Популярен, но и превзет артист като него не приема равнодушието спрямо своето изпълнение; той е смятан от много хора за божествен, но често го обявяват за капризен и непостоянен, а това го прави лесна плячка на истерични раздразнения.
Неговите противници, между най-известните и ожесточените от които е Челибидаке (който го наследява в Щутгарт), порицават дръзките му постъпки, както и паническите му бягства от звукозаписни студия, когато само заради една грешка той хваща първия самолет за вкъщи, зарязвайки пред пианото известен и всепризнат артист (като Микеланджели) или дори цял оркестър. Клайбер не подписва договори, за да има свободата да откаже ангажимент, като не веднъж е заявявал, че едно от условията, за да приеме дадено участие е това да има възможност да го прекрати едностранно, ако не постигне желаното от него качество. В Берлин и Ню Йорк той с лекота анулира своите изпълнения без предварително предупреждение. Поради тази причина музиканти и импресарии до последно са „на тръни“ от възможността за неочаквано бягство (такъв е ефектът при толкова анулирани ангажименти, при които Маестрото бяга от ситуация, която му изглежда непоносима). Пословично е вниманието, с което го обграждат музикалните институции, като задоволяват всичките му желания с опасение да не се провали това ценно събитие — да правиш музика с Клайбер. Има нещо нездраво в явната емоционална нестабилност на Карлос, в неговата несигурност, в ревностното пазене на личния му живот от набезите на почитатели и журналисти, желаещи да надникнат в интимната и артистична мисъл на митичната личност, каквато е този легендарен диригент. Но да оставим на привържениците на психоанализата търсенето на възможни Едипови комплекси, дали присъстват или не в подсъзнанието му защитни инстинктивни импулси срещу агресивната бащина фигура, но в същото време толкова обичана и почитана от Карлос. Клайбер-син отказва да дава интервюта, защото не се доверява на журналистите и не е сигурен какво ще бъде публикувано, заради един инцидент по време на фестивала в Залцбург. Но също така е възможно част от тази фобия да се дължи на това, че никога не е искал да бъде представян като сина на Ерих Клайбер и на страха, че интервюиращите го се интересуват повече от фамилията, която носи, а не от самия него. Преди много години, когато името на Карлос е започнало да се спряга от музикалните медии, един прочут испански диригент казва, че, носейки тази известна фамилия, кариерата му е наполовина готова. Точно обратното на това, което винаги е мислил самият Карлос, споделяйки не веднъж тежестта, която чувства да бъде син на този, на когото е.
Мнението на себеподобните му
Малцина са тези, които биха определили Клайбер за фигура с историческо значение, но между безбройните му почитатели са едни от най-известните диригенти, оперни певци и изпълнители. Карлос е музикант на музикантите, който се радва на голямо възхищение от страна на себеподобните си — елита на музикалните среди. Безбройни са доказателствата по този повод и може да се твърди, че съществува единогласие между оперните театри, оркестрите и изпълнителите от най-висока класа, които го определят като гений, като изключителен и необикновен музикант.
В началото на 1990 година в „Ковън Гардън“, по време на куриозните спектакли, когато Клайбер дирижира няколко представления на „Otello“, сякаш целия музикален Лондон присъства в театъра, за да аплодира Маестрото при всяко негово излизане на сцената. Публиката го приветства с оглушителни овации, наслаждавайки се на неговото толкова страстно, брилянтно и великолепно изпълнение. Към тези аплодисменти възторжено се присъединяват и оркестъра, и певците, изразявайки истинско възхищение, а не просто учтивост.