От всичко казано до тук, можем да определим големия Маестро като една очарователна и много образована личност с голямо чувство за хумор. Клайбер е полиглот и човек с лекота би могъл да разговаря с него на испански, немски или английски (майка му е учила в английски колеж в Южна Америка). След едно от неговите прекрасни изпълнения на „Tristan“ в Миланската „Ла Скала“, Клайбер сподели, че за него би била интересна възможността да може да дирижира сарсуела в Мадрид с участието на своя голям приятел Пласидо Доминго.
Карлос обожава да чете и проявява голям интерес към литературата. Писмата, адресирани до приятели, се отличават с елегантен стил. Пазя един уникален спомен: преди почти 25 години съобщих на Клайбер някои мои коментари, които бях написал за изпълненията му в Мюнхен и Миланската „Ла Скала“. На излизане от представлението на „Elektra“ в „Ковън Гардън“, имах възможността да поздравя Маестрото, който изненадващо ме попита: „Вие ли бяхте написали това?“ На същото представление участваше и Биргит Нилсен (работила и с бащата, и със сина), която заяви, че е направила най-добрия Щраус в своята кариера. Продължителният разговор, който проведохме с Карлос Клайбер, разхождайки се по празните улички, които заобикалят Лондонския театър, беше наситен с тънкото му чувство за хумор…
Това се потвърждава от не едно негово изказване, като прочутата статия, относно изявленията на Челибидаке, появили се в известен немски седмичник. Румънският Маестро прави това изказване по времето, когато застава начело на Мюнхенската филхармония, с традиционното си пренебрежение към диригентите от поколението на Клайбер-баща. Въпреки това, е любопитен фактът, че Челибидаке строго критикува Седма симфония от Бетовен на Карлос и обожава същото произведение, в изпълнение на баща му. Челибидаке е високо ценен в Испания, където е призната и гениалността на Клайбер, въпреки склонността му към бързите, дори прекалено бързи темпа. Изглежда несериозно да се твърди, че загубата на дълбочина в Седма симфония на Бетовен е по вина на бързите темпа: първо, защото Клайбер не търси хипотетични и метафизични дълбочини, а чувствената красота на звуците, изразителността на емоционалната сила, изненадата от виртуозността на изпълнението и вдъхновението, породено от музикалната реч; и най-вече, защото термините „бързо“ и „бавно“ са относителни: има музика, която преминава във времето и време, което сякаш изниква от музиката, сътворено в звуковия промеждутък. Клайбер създава и моделира музикалното време, като дирижирането му е лишено от преминаването на времето, което отчита часовникът. Неговата техника няма нищо общо с метронома. Когато дирижира, наблюдаваме как диригентската палка стои неподвижно подпряна на пояса и изведнъж разцепва въздуха, а после гъвкаво се връща назад, сякаш тънкият връх на галантна рапира с изящество описва един филигран с перфектна форма. През това време лявата ръка величествено изписва дъга, като ръководи и майсторски организира гребена на звуковата вълна. Можем да приемем, че онова, което търси Маестрото не е достъпно за всички изпълнители, а и някои слушатели биха се затруднили да уловят цялото изящество, с което музикантите виртуозно пресъздават в реални звуци това, което диригентът предава с жестове. Но резултатът е изпълнен с красота, която разтърсва и трогва дълбоко слушателя.
Как ще продължи легендата за Карлос Клайбер, когато неговото време изтече и започне да се пише историята? Най-вероятно официалната версия ще бъде за извършването на един неуспешен експеримент: как генетика и култура създадоха един артист с огромен диригентски талант, който не желаеше или не можеше да намери място в историята на музиката чрез условни средства. Карлос не създава своя школа от последователи, не обучава млади изпълнители и оркестри, не разширява репертоара си, не посвещава време и талант, за да остави своя следа в музикалните институции. Той е един самотен гений, постигнал върхови изпълнения само с половин дузина опери и шепа симфонични произведения. Самият Клайбер споделя с музикантите по време на една от репетициите в Лас Палмас, че е бил ненужен лукс за музиката, лукс за една професия, която създава малки богове за „Олимпа на изкуствата“. Карлос Клайбер е наследен лукс от един по-малък Бог. Но за мен е лукс, който обогати живота ми…
1999 г.
Отцепникът
(по Норман Лебрехт)
Карлос Клайбер е загадка, може би дори за самия себе си. За него било определено да има далеч по-безопасно (научно) занимание от неговия баща, Ерих, който преживял няколко отчаяни години в Южна Америка след напускането си на Берлинската Опера при конфликта с нацистите. Противно на легендата, Ерих приветствал музикалните дарби на своя син. Когато момчето било на 21 години, баща му казал за него на свой колега: „Има много добър слух и в момента се учи да свири на тимпани — иска да постигне всичко, започвайки от нищото“.