След войната Маестрото е канен за гост-диригент в Хавана, Лима, Мексико, както и на симфоничния оркестър на NBC (1945–46). Триумфалното му завръщане в Европа е в Лондон, Ковън Гардън (1948), където е британската премиера на „Wozzeck“ (1952). Появите му в Ковън Гардън представляват откровение, наподобявано единствено от сина му едно поколение по-късно. Английският климат обаче не му понася и Клайбер напуска Лондон в навечерието на Коронацията през 1953 г.
През 1954 г. Клайбер отново поема поста Генерален музикален директор на Берлинската опера и отново напуска със скандал година по-късно. Причината за това е убеждението му, че музиката трябва да бъде освободена от политическа намеса, което му носи проблеми с властта и в двете части на Берлин.
В един справедлив свят Държавната опера в родната му Виена със сигурност щеше да бъде негова, но, както самият той казва: „Хората ме питат защо никога не дирижирам във Виена. Отговорът е много прост: Аз съм родом оттам.“ Въпреки това, през 1951 г. той прави своя официален дебют там — чак на 61 години!
Един от последните концерти на Клайбер е в навечерието на Нова година — 31 декември 1955 с оркестъра на Щутгартското радио. Дирижира Бетовен — „Eroica“. Маестрото умира четири седмици по-късно — на 27 януари 1956 г. в Цюрих, където е поканен като гост-диригент по повод 200 години от рождението на Моцарт.
Най-големият пропагандатор на тогавашната съвременна опера оставя ярка диря както в Европа, така и в цяла Южна Америка — признание, неувяхващо и до днес…
Репертоар
За тези, които познават Клайбер само от късните му записи за Decca, забележителното разнообразие на репертоара му впечатлява. Въпреки че последният е на основата на австрийско-немските класици, той е високо еклектичен, тъй като ентусиазмът на Клайбер към новото се балансира от проницателния му усет към традицията. Творби от Фредерик Велики и Спонтини присъстват в берлинските му програми; в Южна Америка изпълнява музика не само на Хинастера и Де Файя, но и на множество по-малко известни местни композитори. Сред английската музика, която дирижира в берлинските си години, присъстват творбите на Пърсел, както и на Лорд Бърнс.
В операта творбите на Моцарт, Бетовен и Щраус вървят ръка за ръка с Берг, Чайковски и Бизе. Италианският дебют на Клайбер през 1951 г. се осъществява с поставянето на рядко изпълняваните „Vespri siciliani“ от Верди с Мария Калас и Борис Христов, както и „L’anima del filosofo“ (или „Orfeo“) от Хайдн със същите певци — и двете постановки във Флоренция.
През 1955 г. Клайбер пише предговора към „Decca book of the opera“. Ето част от него:
„За мен е лично удоволствие да подпомогна този предговор, ознаменуващ постижение, считано за невъзможно допреди 10 години. Когато за пръв път започнах да правя записи през 1924, записът на операта вече беше факт. Не случайно качеството на записите ми може да изглежда не особено добро, но тогавашните бяха тежки и тромави. Дори и най-скъпата техника не може да скрие факта, че в записа от четири минути има «развалени» откъси. Дори днешните устройства не могат да направят нещо повече. И все пак записът създава на почитателя атмосферата на опера, каквато може да се види веднъж в живота. Стандартите на ремастериране са се подобрили значително, което спомага и за по лесната обработка. Благодарение на записите, днес дори и най-добрите изпълнения могат да стигнат до всеки град и село по света. Тези записи са обсъждани и до ден днешен, но аз съм сигурен, че историците ще определят 50-те години като период, в който се формира взискателна публика дори на места, където висококачествените концертни изпълнения са невъзможни. Всяко поколение трябва да запазва такива изпълнения. Моите собствени записи ще продължат този кръговрат, създавайки следващо поколение слушатели, благодарение на което бъдещето на тази музика е сигурно. Влиянието на плочите върху почитателите на класиката е огромно. Днешната музикална индустрия има честта, а някои ще кажат и задължението — да представя авторитетни изпълнения на нови висоти. По този начин компаниите постигат музикалния еквивалент на «първо издание на нова творба». Може да се каже, че колкото по-велик е даден композитор, толкова повече проблеми се появяват при интерпретацията му. И докато грамофонен запис с изпълнение на Бетовен или Шуберт, с всички стилистични особености е възможен, то такъв запис на композитор от ХХ век е почти невъзможен…