Ерек и Енида [bg]

        Бойците с ярост се сражават, но равни сили притежават и никой не отстъпва крачка, а гледа другия да смачка. След всеки удар страховит [965] се чупят меч, доспехи, щит, та вече нищо не е цяло да пази всяко воинско тяло и те се бият с гола гръд, и пръски кръв навред хвърчат, [970] и сили губят, но не стенат, а още удари разменят. Ерек тъй удря в този час, че праща рицаря в несвяст. Щом вижда паднал своя враг, [975] той три пъти го удря пак, освен шлем и забрало враже, подшлемника му срязва даже. Пронизва също с острието главата точно над лицето, [980] но мозъка му не засяга. Врагът не може да избяга след този сблъсък без пощада и върху хълбока си пада. Ерек забралото му снема, [985] а после сваля му и шлема, така врагът му победен от нищо не е защитен. Заради своя срам в гората Ерек се готви и главата [990] да му отреже в този миг, но рицарят надава вик: „Загубих аз по Божа воля! Не ме убивай! Милост моля! Днес в честен бой ме победи, [995] но ако ме погубиш ти наместо със триумф голям с позор ще се покриеш сам. Вземи ми меча… Пощади ме!“ Младежът меча му не взима, [1000] но казва: „Ще ви пощадя31.“ „Ах, рицарю, благодаря! Но кажи ми, щом нямам чест да съм те срещал аз до днес, защо такава злост питаеш, [1005] та чак и мойта смърт желаеш? Не помня зло да съм ти сторил“ „Напротив!“ — ядно отговорил Ерек. — „Наистина ли, сир? Кажете, моля, най-подир [1010] вината ми към вас каква е, да я изкупя днес желая.“ „В гората вчера те видях. С кралица Гениевра бях и нейна дама — по лицето [1015] прислужникът ти зъл — джуджето удари я, а е известно — жена да удряш е безчестно32! След туй и мене в своя гняв удари изродът злонрав. [1020] Ти гледаше надменно там като свидетел глух и ням, дори следеше с наслаждение как твоето джудже с презрение и яд ни удряше с камшика. [1025] Така ти сам ме предизвика да защитавам свойта чест и ето, пленник мой си днес. Сега ще ми се подчиниш, че искам аз да се явиш [1030] в Карадиган пред мойта дама. Не е далече, има-няма са седем левги, тази вечер би трябвало да стигнеш вече. С джуджето, с твоята девица [1035] за милост моята кралица да молиш. Ще й кажеш също, че утре мисля да се връщам щастлив, защото съм намерил девойка с чудни маниери, [1040] с чар, с разум и със красота, каквито няма на света. Нали и сам го забелязваш! Сега, кажи ми, как се казваш.“ Отвръща рицарят със смут: [1045] „Идер се казвам, син на Нут33. Не съм си мислил аз преди, че някой ще ме победи, но съм грешал до този ден, да, по-добър сте, сир, от мен, [1050] по-силен, по-умел и смел. Загубих в честния дуел и от дълга си призован, потеглям към Карадиган. Преди да тръгна аз на път [1055] кажете, сир, как ви зоват, че пред кралицата да знам кой всъщност ме изпраща там.“ Ерек отвръща: „Аз самият причина нямам да го крия. [1060] Ерек се казвам, запомни! Така в двореца обясни.“ „За тръгване настава час… Присъда там ще чакам аз с джуджето, с моята девица [1065] от справедливата кралица. След туй деяние позорно ще се държим съвсем покорно. Ще съобщя и новината за вас и девата в палата34.“ [1070] И хората от антуража на графа сбогом да им кажат дошли са — тежката разлъка изпълва ги с голяма мъка. Прииждат граждани, барони [1075] ликува тоз, друг сълзи рони… А дъщерята на васала стои щастлива, в риза бяла, и радва не един съсед със хубавия си късмет. [1080] По пътя бърза да поеме Идер и без да губи време пришпорва коня си нататък.

31

Ст. 1001: Рицарската етика изисква победителят да пощади живота на своя противник, ако той се признае за победен. Това правило е изрично формулирано от стария рицар Горнеман, учител на Персевал: „Похвално е, ако държиш противника да победиш. / Но щом вината си признава, / той все пак милост заслужава“ (Кретиен дьо Троа, Персевал или разказ за Граала, Университетско издотелство „Св. Кл. Охридски“, С, 2010, превод Паисий Христов, ст. 1645–1648).

32

Ст. 1019: Още едно правило от рицарския морален кодекс.

33

Ст. 1046: В уелския епос Идер е крал на Корнуел, а баща му Нут е германски граф. Името Идер се среща в редица артуровски романи. Той е главен герой на Роман за Идер (началото на XIII в.).

34

Ст. 1070: В разрез с психологическото правдоподобие победеният рицар, който доскоро е бил смъртен враг на героя, незабавно се поставя в негова услуга. Нещо повече, отива доброволно в двора на Артур като пленник на краля и разказва за победата на своя противник. Подобни обрати се обясняват единствено с това, че двамата съперници споделят едни и същи морални ценности.