Навел глава добрият крал:
„Не сте изобщо оздравял, [4240]
как тъй ще тръгвате на път,
щом още раните кървят?
Ерек, днес разум проявете,
защото може да умрете
и тук да ви приключат дните, [4245]
ако не се възстановите!
Не тръгвайте, аз пак ви моля!“
Ерек отвърнал: „Вашта воля
за мен е чест и уважение,
но твърд съм в своето решение.“ [4250]
Артур разбирал, че не може
над рицаря да се наложи,
и повече не настоявал.
Разпоредил се той тогава
вечеря бързо да стъкмят [4255]
и масите да подредят.
Така във съботната вечер
гостили ги с костур опечен,
с пъстърви, сьомги и шарани
и с пресни плодове отбрани. [4260]
А след вечерята богата
насочили се към леглата.
Артур любезно им предложил
Ерек да е в отделно ложе
заради раните жестоки: [4265]
с друг трудно би заспал дълбоко,
а имал нужда да почива.
Пак там кралицата красива
легло с Енида споделила
и с тежки кожи се завили. [4270]
Тъй всички спали, чак додето
изгряло слънцето в небето.
Щом пукнала зората вън,
Ерек, след здравия си сън,
поискал свойте меч и броня [4275]
и да му оседлаят коня.
Напразно крал Артур опитал
в едно със вярната си свита
да го разубеди отново.
Но ни молби, ни плач, ни слово [4280]
не можели да отклонят
Ерек от неговия път.
Оплаквали го всички, сякаш
не дълъг път, а смърт го чака.
Приготвила се и Енида. [4285]
Не вярвайки, че ще ги видят
отново живи, надошли
и рицарите — те били
готови в гъстата дъбрава
по пътя да ги придружават. [4290]
Ерек ги спрял: „Благодаря,
но сам желая да вървя,
така че тук си останете.“
С Енида яхнали конете,
които риели с копита. [4295]
Ерек взел копието, щита,
със рицарите се простили
един друг се благословили
и пак за път били готови.
Потеглили, в леса отново [4300]
пътували те час след час,
но изведнъж разтърсващ глас
изпълнен с ужас, прокънтял
откъм гористия превал.
Девичи глас, пропит от страх [4305]
достигал отдалеч до тях —
глас, пълен с болка и тъга,
за помощ ги зовял сега.
Ерек на своята съпруга
прошепнал: „Май в гората друга [4310]
жена, изпаднала в неволя,
за помощ и защита моли
и се надява на спасение.
Приемам като задължение
сега на помощ да отида [4315]
при нея, а пък ти Енида,
от коня слез и ще ме чакаш
да се завърна в гъсталака.“
„Така да бъде.“ Той тогава
поел през гъстата дъбрава, [4320]
открил девойката нещастна,
измъчвана от скръб ужасна,
как жали с плач неутешим
за своя похитен любим,
защото сутринта бил хванат [4325]
от двама страшни великани.
От ужас своето лице
деряла с кървави ръце.
Ерек поискал да узнае
защо се скубе и ридае. [4330]
През плач и чупейки ръцете,
тя казала: „Не се чудете,
че днес на скръб съм се отдала!
Сир, по-добре да бях умряла!
Не виждам в нищо смисъл вече: [4335]
любимият ми бе отвлечен
от двама подлеци пред мен
и те сега държат го в плен.
Какво да сторя, мили Боже?
От него по-добър не може [4340]
да се намери в този свят,
тъй доблестен е и сърцат,
а смърт ужасна го грози.
Сир, моля ви се през сълзи
за помощ! Друг във този лес [4345]
не вярвам да помогне днес!
Ах, сир, дано да го спасите107!
Ще им откриете следите
ей там по този прашен път.“
„Девойко, кара ме дългът [4350]
да ви помогна — казал той. —
С гигантите ще вляза в бой
и няма да пожаля сила.
Ако съдбата е решила
или ще бъде той спасен, [4355]
или пък аз ще падна в плен
Дано е още жив! Без страх
веднага тръгвам подир тях.“
„Робиня вярна ще ви стана,
ако от злите великани [4360]
спасите моя рицар мил!
Дано Бог тъй е отредил!
По дирите вървете вече.“
„Къде са?“ „Там — не са далече!“
Ерек й казал да го чака [4365]
и във галоп поел нататък.
Ала не спряла да скърби
девойката и пак молби
към Бог изрекла: „Боже мили,
дари тоз рицар с нови сили, [4370]
та след един победен бой
тук моя мил да върне той.“
вернуться
Ст. 4347: Още една премиерна ситуация, от която ще се роят много други. Героят чува женско ридание и се отклонява от пътя си, за да види кой плаче: девойка в сълзи тъгува за своя приятел (отвлечен или убит); рано или късно героят ще спаси отвлечения или ще отмъсти за неговото убийство.