Говорейки си, продължили [4545]
по пътя, докато открили
в леса скърбящата девица.
Щом тя съзряла своя рицар
да се завръща здрав и жив,
възкликнала със вид щастлив. [4550]
Ерек й рекъл: „Не тъжете
и мъката си забравете,
защото с вашия любим
във този миг пред вас стоим.“
Тя казала: „Сеньор, от днес [4555]
за двама ни е дълг и чест
на вас да служим всеотдайно.
Ще сме щастливи, сир, безкрайно,
ако един ден с моя мил,
когото вие сте спасил, [4560]
на вас наполовин поне
се отплатим.“ „Девойко, не,
не ми дължите нищо. Аз
ви благославям в този час,
но бързам и ще ви напусна.“ [4565]
Обърнал коня и препуснал
по пътя пак към своята мила.
Щом тримата се разделили,
Кадок със девата поел
към краля и пред него взел [4570]
да си описва патилата.
Ерек препускал през гората
в галоп към мястото, където
Енида чакала, в сърцето
със страх, че той я е забравил, [4575]
че вече я и изоставил
и че едва ли ще го види.
А той пък страдал, че Енида
била сама и някой можел
да му я вземе, не дай, Боже! [4580]
Пришпорвал коня си напред,
но от умора бил обзет
и в жегата загубил сила,
от раните му кръв избила,
превръзката почервеняла, [4585]
а бронята му натежала.
С последни сили, с вид ужасен,
едва достигнал до жена си.
Съзирайки го, засияла
от радост тя и не видяла, [4590]
че той е грохнал, изтерзан и
кървят пак неговите рани.
Ерек подминал малък склон,
но клюмнал върху своя кон,
опитал се да се изправи, [4595]
но не можал да го направи:
раненият, отпаднал мъж
от коня рухнал изведнъж
като мъртвец върху тревата.
Щом паднал той от стремената, [4600]
Енида ужас изживяла,
трепереща и пребледняла
се спуснала към него с вик.
Във тежкия, трагичен миг,
от скръб закършила ръце, [4605]
издрала своето лице,
но не намирайки утеха,
разкъсала тя свойта дреха
нашепвайки слова унили:
„Защо ме изоставяш, мили? [4610]
Ела, смърт, в този страшен ден
по-бързо отнеси и мен!“
След туй в несвяст се строполила,
ала след малко се свестила
и пак проплакала на глас: [4615]
„Нещастница, погубих аз
мъжа си. Днес той би бил жив,
ако аз, в порив горделив,
не промълвих, макар със страх,
онези думи и чрез тях [4620]
тъй сторих, че намери тук
смъртта си моят мил съпруг.
Че е мълчанието злато
разбираме едва когато
е късно.“ Взела след това [4625]
покритата му с кръв глава
във своя скут и с думи тежки
осъдила пак свойте грешки:
„Любими, ти бе вред прославен
друг нямаше на тебе равен. [4630]
Ти символ бе на красотата,
бе смелостта ти всепризната,
за щедрост беше образец,
а доблестта ти бе венец
над всичко — никой не успява [4635]
по чест със теб да се сравнява.
Ах, как загубих своя ум и
със своите отровни думи
убих Ерек! Затуй се пада
на мен присъда без пощада, [4640]
на мен, най-грешната жена
тежи днес цялата вина.
Защо уста отворих аз?“
Тя пак изпаднала в несвяст,
ала когато се свестила, [4645]
заплакала пак с всичка сила:
„За Бога! Още ли съм жива?
Защо смъртта е милостива,
защо чак толкова ме мрази,
та грешния живот ми пази? [4650]
Съпруга аз не бях добра,
затуй смъртта ще избера
и в тежката си орисия
горчива чаша ще изпия
напук на нейното старание. [4655]
Това е моето желание!
Премного хленчих… Стига вече!
Мъжът ми има остър меч и
днес този меч ще отмъсти
за сторените му беди [4660]
щом влезе в моето сърце.“
Тя взела меча с две ръце
и го загледала с надежда112,
но на невинните изглежда
Бог милост винаги въздава. [4665]
Тъй сторил, че да се забави
тя в тъжни спомени. Но ето,
че се задал по дефилето
един граф с вярната си свита.
Внезапно чули да долита [4670]
до тях тревожния й вик.
Бог в милостта си е велик —
щом рицарите я видели,
веднага меча й отнели
и във последния момент [4675]
животът й тъй бил спасен.
Поискал графът да узнае
мъжът там кой е, тя каква е
на рицаря — жена грижлива
или приятелка красива. [4680]
„И двете113, сир, но в мойта скръб
смъртта днес ми обърна гръб,
а само смърт жадувам аз!“
Отвърнал графът с мазен глас:
„Госпожо, в името на Бога, [4685]
спестете си сълзи, тревога.
Скърбите… Аз ви оправдавам,
ала животът продължава.
Във всяка скръб е нужна мяра
и повече кураж и вяра [4690]
в живота. Бог след изпитни
ни праща по-щастливи дни.
Щом сте красива, отзивчива,
ще ви направи Бог щастлива,
като ми станете жена, [4695]
така че в моята страна
ще сте графиня… А оттук
ще вземем вашия съпруг,
в палата ще го отнесем
и с почест ще го погребем. [4700]
За него вече забравете.“
Енида викнала: „Млъкнете!
Скръбта ми е гореща рана
и няма никога да стана
аз ваша — нито с увещания [4705]
ни с празните ви обещания!“
вернуться
Ст. 4663: Тук желанието на героинята да сложи край на живота си звучи правдоподобно. Същата сцена срещаме и в Ивен, рицаря с лъва. Там лъвът се опитва да се прободе с меча на своя господар, защото го мисли за умрял. Очевидно във втория случай със самоубийствения жест на лъва Кретиен пародира мотива, който е въвел в Ерек и Енида.
вернуться
Ст. 4681: Енида обединява в себе си две женски качества — на съпруга и на любима, — които в куртоазната поезия никога не се срещат в една и съща личност.