След туй отслужили вечерня,
но дамата, от скръб безмерна,
ридаела в безсилен гняв,
макар че радостният граф
все продължавал да я кани [4775]
било с молби или закани
до него да се настани
и без въздишки и сръдни
да хапва и се забавлява.
Тя все отказвала… Тогава [4780]
насила във един фотьойл
до себе си я сложил той
и викнал нервен и ядосан:
„Госпожо, моля ви, защо са
сълзите нужни в този ден? [4785]
Ако повярвате във мен,
богатства, почести и власт
ви обещавам честно аз.
Кълна ви се, не съм лъжец
и знам, че ни един мъртвец [4790]
не е с плач възкресен от гроба.
Е, стига траур, жал и злоба,
от тежка участ ви спасих
и като станах ваш жених,
направих ви благодеяние. [4795]
Графиня с власт и състояние
сте днес. Мъртвеца забравете
и истината приемете.
Нали ви уважих скръбта?
Отдайте се на радостта. [4800]
Сега, след брачния обет,
аз ще ви дам един съвет:
на млада булка подобава
да е щастлива. Настоявам,
госпожо, яжте най-подир!“ [4805]
„Не ще ме принудите, сир!
Дори до сетния си час
храна не ще приема аз,
не видя ли, че с мене тук
яде и моят мил съпруг.“ [4810]
„Какво говорите, госпожо!
Това е просто невъзможно!
Ще кажат всички, че сте луда.
Внимавайте, че и с принуда
ще искам пълно послушание!“ [4815]
Но тя отвърнала с мълчание.
Разтърсен от безсилен гняв,
в лицето сприхавият граф
ударил я и от обида
надала силен вик Енида. [4820]
Бароните в нестроен хор
завикали: „Позор! Позор!
Да удряш дама е безчестно!
Това е срамно, неуместно,
когато за съпруг тя жали. [4825]
Щом в траур е, човек едва ли
си мисли точно за храна.
От нея стойте настрана!“
„Млъкнете! Щом съм й съпруг,
за нея няма избор друг, [4830]
освен да ми принадлежи!“
При тази наглост и лъжи
Енида твърдо заявила,
че ни с добро, нито насила,
той няма да я притежава. [4835]
Ударил я той пак тогава,
а тя извикала: „Подлец,
мръсник, мошеник и лъжец!
От бой и от заплахи аз
не се боя! Ти в своя бяс [4840]
си жалък. Ако щеш дори
души ме, жива ме дери:
не ще пречупиш мойта воля
и нивга няма да съм твоя.“