Выбрать главу
че няма как да бъде вечно това приятелство сърдечно, тъй както мисли тя самата, че по повеля на съдбата, [6210] съгласна или не, щом той е паднал победен в двубой, ще трябва чудната градина те да напуснат и заминат. Тя във разумните съвети, [6215] макар и с болка във сърцето, се вслушала… Как таз тъга да преразкажа в стих сега! Изправила се тя, обаче все продължавала да плаче [6220] сред обкръжилите я дами. Енида с доброта голяма я заговорила тогава пак в опит да я утешава, ала девицата мълчала [6225] и все по-силно заридала. Когато след известно време успяла да се посъвземе, с Енида поздрав разменила, но изведнъж установила, [6230] че по лицето и снагата отнякъде й е позната. Била обзета от съмнение и със надлежно уважение тя се решила да попита [6235] със любопитство неприкрито Енида от коя страна е, кои са майка й, баща й. Енида нищичко не скрила: „Девойко, аз съм се родила [6240] и съм отрасла в град Лалют135. Там вуйчо ми е граф прочут, а майка ми му е сестра.“ Не щеш ли, девата добра прекъснала я в този миг [6245] със весел и ликуващ вик, издаващ радостта в сърцето, и без печал върху лицето прегърнала с усмивка мила Енида и й обяснила: [6250] „От чутото разбирам аз, че братовчедки сме със вас. Госпожо, казано накратко, баща ви брат е с моя татко. Сега е време да научите [6255] какви неща със мен се случиха, та аз пристигнах в таз страна. Повел бе вуйчо ви война и за атаките си бойни наемаше бойци безбройни. [6260] Владетелят на Брандиган си имал племенник — в таз бран се включи тоз младеж приятен и с татко стана пръв приятел. От онзи ден дванайсетина [6265] години време се измина. Аз бях дете, той — млад, напет и се обвързахме с обет годежен. Тъй ощастливени се чувствахме! Тогаз пред мене [6270] разкри той своята любов и се закле, че е готов да бъде вечно мой: след време и мен щял в Брандиган да вземе. След неговото предложение [6275] щастлива бях и с нетърпение, да се преместим тук желаех. Това се случи най-накрая, но тайно, никой не узна, че идваме във таз страна. [6280] Ех, млада още бях тогаз! И вие също. Ето, аз ви се разкрих. Сега ваш ред е: За своя рицар ми кажете той кой е, как дойдохте тук.“ [6285] „Това е моят мил съпруг. Приет бе с радост най-голяма от майка ми и от баща ми. Роднините ми подкрепиха и те съюза ми с жениха. [6290] И вуйчо, графът, бе щастлив, че взимам мъж добър, грижлив, освен туй силен и напет, прочут със подвизи безчет. С Ерек по род и по прослава [6295] не може друг да се сравнява. Обича ме той с нежна страст, а него — дваж по-силно аз. Със любовта си се гордея и щастие намирам в нея. [6300] Нима баща ми е мечтал за мъж да взема син на крал? А този мъж с любов погледна към мен — девойка гола, бедна и ме дари с върховна чест, [6305] не вкусвана от друг до днес. С Ерек съм истински щастлива, и съм сега нетърпелива да споделя със вас, сестричке, подробно как се случи всичко. [6310] И в своето повествование тя най-обстойно, със желание, разказала как в град Лалют пристигнал рицарят прочут… И тъй нататък… Няма аз [6315] да го повтарям пак за вас. Това, което е известно, досада предизвиква лесно.“
        Бил разказът ту в плач, ту в смях.
вернуться

135

Ст. 6241: Читателят научава едва сега името на родния град на Енида. Това назоваване има своите основания в разказа на героинята като част от нейната лична история. От друга страна обаче закъснялото споменаване на името на града подсказва, че то не е от особено значение за повествованието: този детайл не внася нищо съществено в разказа. Кретиен размества целенасочено мястото на идентификаторите, за да прикани читателя да вижда в тях не препратки към действителността, а знаци в условния свят на художествената измислица.