Ерек и Енида [bg]

че няма как да бъде вечно
това приятелство сърдечно,
тъй както мисли тя самата,
че по повеля на съдбата, [6210]
съгласна или не, щом той
е паднал победен в двубой,
ще трябва чудната градина
те да напуснат и заминат.
Тя във разумните съвети, [6215]
макар и с болка във сърцето,
се вслушала… Как таз тъга
да преразкажа в стих сега!
Изправила се тя, обаче
все продължавала да плаче [6220]
сред обкръжилите я дами.
Енида с доброта голяма
я заговорила тогава
пак в опит да я утешава,
ала девицата мълчала [6225]
и все по-силно заридала.
Когато след известно време
успяла да се посъвземе,
с Енида поздрав разменила,
но изведнъж установила, [6230]
че по лицето и снагата
отнякъде й е позната.
Била обзета от съмнение
и със надлежно уважение
тя се решила да попита [6235]
със любопитство неприкрито
Енида от коя страна е,
кои са майка й, баща й.
Енида нищичко не скрила:
„Девойко, аз съм се родила [6240]
и съм отрасла в град Лалют135.
Там вуйчо ми е граф прочут,
а майка ми му е сестра.“
Не щеш ли, девата добра
прекъснала я в този миг [6245]
със весел и ликуващ вик,
издаващ радостта в сърцето,
и без печал върху лицето
прегърнала с усмивка мила
Енида и й обяснила: [6250]
„От чутото разбирам аз,
че братовчедки сме със вас.
Госпожо, казано накратко,
баща ви брат е с моя татко.
Сега е време да научите [6255]
какви неща със мен се случиха,
та аз пристигнах в таз страна.
Повел бе вуйчо ви война
и за атаките си бойни
наемаше бойци безбройни. [6260]
Владетелят на Брандиган
си имал племенник — в таз бран
се включи тоз младеж приятен
и с татко стана пръв приятел.
От онзи ден дванайсетина [6265]
години време се измина.
Аз бях дете, той — млад, напет
и се обвързахме с обет
годежен. Тъй ощастливени
се чувствахме! Тогаз пред мене [6270]
разкри той своята любов
и се закле, че е готов
да бъде вечно мой: след време
и мен щял в Брандиган да вземе.
След неговото предложение [6275]
щастлива бях и с нетърпение,
да се преместим тук желаех.
Това се случи най-накрая,
но тайно, никой не узна,
че идваме във таз страна. [6280]
Ех, млада още бях тогаз!
И вие също. Ето, аз
ви се разкрих. Сега ваш ред е:
За своя рицар ми кажете
той кой е, как дойдохте тук.“ [6285]
„Това е моят мил съпруг.
Приет бе с радост най-голяма
от майка ми и от баща ми.
Роднините ми подкрепиха
и те съюза ми с жениха. [6290]
И вуйчо, графът, бе щастлив,
че взимам мъж добър, грижлив,
освен туй силен и напет,
прочут със подвизи безчет.
С Ерек по род и по прослава [6295]
не може друг да се сравнява.
Обича ме той с нежна страст,
а него — дваж по-силно аз.
Със любовта си се гордея
и щастие намирам в нея. [6300]
Нима баща ми е мечтал
за мъж да взема син на крал?
А този мъж с любов погледна
към мен — девойка гола, бедна
и ме дари с върховна чест, [6305]
не вкусвана от друг до днес.
С Ерек съм истински щастлива,
и съм сега нетърпелива
да споделя със вас, сестричке,
подробно как се случи всичко. [6310]
И в своето повествование
тя най-обстойно, със желание,
разказала как в град Лалют
пристигнал рицарят прочут…
И тъй нататък… Няма аз [6315]
да го повтарям пак за вас.
Това, което е известно,
досада предизвиква лесно.“