— Някога е било фабрика — каза башарът.
— Имам както очи, така и памет — отряза го Лусила, ядосана от факта, че мърморещият мъжкар я взима за лишена от всякаква интелигентност.
Вляво от тях нещо изскърца унило. Чим от треви и бурени се вдигна нагоре заедно с избена врата, изпод която лумна ярка жълта светлина.
— Бързо!
Бурзмали я поведе с бяг през гъсто сплетена растителност, а после надолу по стъпала, показали се под избения отвор. Вратата се затвори със скърцане след тях на фона на глух тътен от машинария.
Лусила се озова в обширно пространство с нисък таван. Светлината идваше от дълги редици модерни светоглобуси, изтеглени по дължината на масивни металопластови трегери. Подът беше чисто преметен, но се виждаха солидни драскотини и следи от производствена дейност — несъмнено места на демонтирани машини. Тя зърна някакво раздвижване далеч напред в откритото пространство. Млада жена (облечена в подобие на робата на Лусила с драконите) се приближаваше с притичване към тях.
Светата майка подсмръкна. В помещението миришеше на нещо кисело и противно.
— Фабриката е била на Харконите — прошепна Бурзмали. — Питам се, какво ли са произвеждали тук?
Жената спря пред Лусила. Имаше хубава фигура, чиито форми се движеха грациозно под плътно прилепналата по тялото роба. Изпод кожата на лицето ѝ сякаш струеше мек блясък. Всичко в нея говореше за непрекъснати упражнения и добро здравословно състояние. Зелените очи обаче гледаха строго и студено, търсейки реалната стойност на онова, което се бе изпречило пред взора ѝ.
— Значи са пратили повече от една от нас за оглед на тукашната обстановка — заяви тя.
Лусила задържа с жест на ръката си башара, който понечи да каже нещо. Външният вид на жената не съответстваше на истинската ѝ същност.
Досущ като моя!
Подбра грижливо думите си:
— Винаги се разпознаваме една друга, както ми се струва.
Младата жена се усмихна и каза:
— Следях приближаването ви. Просто не мога да повярвам на очите си — огледа насмешливо Бурзмали и добави: — Да предполагам ли, че това е клиент?
— И водач — кимна Лусила.
Зърна на мига изумлението и объркването по лицето на спътника си и се помоли той да не зададе погрешен въпрос. Тази жена вещаеше опасност!
— Не бяхме ли очаквани? — попита Бурзмали.
— Аха-а, той приказва — каза непознатата със смях, студен като очите ѝ.
— Предпочитам да не говориш за мен с такъв тон — вметна башарът.
— Обсъждам измета на Гамму така, както поискам. И не ме интересуват предпочитанията му!
— С каква дума си позволи да ме наречеш? — Гневът на уморения Бурзмали явно избухна при неочакваното словесно предизвикателство.
— С каквато си харесам, измет!
За башара това беше повече от достатъчно. Преди Лусила да успее да го спре, той издаде глухо ръмжене и замахна към натрапницата.
Но ударът му попадна в празно пространство.
Светата майка проследи с жив интерес как жената се приведе под напада, хвана Бурзмали за ръкава така, както се хваща парче плат, развято от вятър, и със заслепяващо бърз пирует, чиято елегантност беше почти изцяло жертвана заради скоростта, отпрати мъжа на пода. В следващия миг полуприклекна на единия си крак подготвила другия за ритник.
— Сега ще те убия — изрече невъзмутимо.
Лусила, която не знаеше какво може да последва, приведе тялото си встрани, едва избягвайки рязко изнесения напред крак на жената, и контрира със стандартния промушващ удар на Бене Гесерит, който просна нападателката по гръб, превита о две в коремната област, където я бе поразил ударът.
— Никой не е искал от теб убийството на водача ми, както и да се наричаш — процеди светата майка.
Известно време младата жена се опитваше да си поеме дъх с отворена уста, а после заговори, накъсвайки мъчително думите:
— Велика почитаема мама, казвам се Мурбела. Срам ме е, че ме победихте с толкова бавен напад. Защо го направихте?
— Заслужаваше си урока — отвърна Лусила.
— Наскоро облякох тази роба, велика почитаема мама. Благодаря ви. Урокът беше великолепен. Ще ви бъда благодарна всеки път, когато си послужа с него, защото вече влезе в паметта ми. — Тя се поклони с дяволита усмивка на лицето, като леко отскочи нагоре и се изправи.
Лусила попита с възможно най-студения си глас:
— Знаеш ли коя съм?
С ъгълчето на очите си наблюдаваше Бурзмали, който също се надигна — бавно и мъчително. Остана встрани, обърнал към жените лицето си, по което продължаваше да пламти гневът.