Следователно пробойната в екраниращото поле бе отскоро.
Тормза изчезна в отвора ѝ.
Картината от паметта на Дънкан внезапно се смени, сякаш змия бе хвърлила кожата си. Сега той беше с Тег в библиотеката на не-сферата. От проекторното устройство се изнизваха поредица изображения на днешния Исаи. Идеята за модерност звучеше в някаква странна гама. Барони явно е бил модерен град, ако за него се съдеше от гледната точка на технологичната му полезност в съответствие с тогавашните стандарти. Бе разчитал изцяло на водещи лъчове със суспенсорна тяга за пренос на хора и товари, разположени във височина.
Система, изпълнена с реални физически измерения на място, където всеки метър във вертикален и хоризонтален план е бил използван за всичко друго, но не и за придвижване на стоки и хора. В отворите за водещите лъчове бе предвидено само необходимото за преминаване на универсални транспортни средства пространство.
„Идеалната форма е на тръба с плосък покрив за кацане на топтери“ — отбеляза Тег.
„Харконите предпочитаха квадратните и правоъгълните форми.“ Вярно беше.
Дънкан си спомняше Барони с яснота, която го накара да потръпне. Суспенсорните трасета пронизваха града навсякъде като ходове на червеи — прави, извити и скосени под различни ъгли нагоре, надолу и встрани. С изключение на абсолютно задължителната правоъгълна форма, наложена по прищявка на Харконите, Барони бе изграден в съответствие със специфичен критерий, съобразен с тукашното население — максимално запълване при минимален разход на материали.
„Плоският покрив е единственото правилно използване на наличното пространство от хуманна гледна точка в това проклето нещо!“ — бе казал веднъж той на Тег и Лусила.
Върху плоските покриви се намираха надстройките с караулни помещения по краищата: при площадките за топтери, при всички входове отдолу и около парковете. Хората, живеещи на върха, можеха спокойно да забравят за лудницата от плът, която се гърчеше неистово съвсем близо до тях. Никаква миризма или шум оттам не стигаше до обитаваните горе помещения. Прислужниците биваха принуждавани да се изкъпват и обличат дезинфекцирани дрехи.
„Защо струпаната на едно място човешка маса си е позволила да живее при условия, неприемливи и за животни?“ — попита Тег.
Не беше никак трудно да му се отговори и Дънкан го направи. Отвън дебнеха опасности. Градските велможи твърдяха, че там е по-страшно, отколкото бе в действителност. Впрочем малцина от затворените вътре знаеха нещо за по-хубав живот другаде. Единствено познатото им по-добро място се намираше тук, на върха. А пътят към него минаваше през унизително раболепие.
„Казаното ще стане и ти с нищо не можеш да му повлияеш!“ — ясно отекна друг глас в черепа на Дънкан.
Пол!
Помисли колко странно прозвучаха думите му. Високомерието на онзи, който знае предварително, приличаше на надменността на ментат, разположил се удобно в своята твърде крехка логика.
Досега никога не съм си представял Пол като арогантен.
Взря се в лицето си, отразено в огледалото. С част от разума си осъзна, че споменът е от времето преди да стане гола̀. Отражателят се превърна изведнъж в друго огледало с неговото лице, но вече различно. Мургавата окръгленост бе започнала да се променя, приемайки по-ъгловати черти и по-твърдо изражение, типични за зрелостта. Погледна в очите си. Да, същите са. Веднъж бе чул как някакъв човек ги описва като „заложени в пещера“. Бяха вдълбани дълбоко под веждите и над високо изтеглените бузи. Казваха, че е трудно да се определи цветът им — тъмносин или тъмнозелен в зависимост от силата и ъгъла на осветяване.
Думите бяха на жена. В момента не можеше да си спомни коя бе тя.
Опита се да докосне косата си, но ръцете му отказаха да се подчинят. Спомни си, че бе обезцветявана. Кой го беше направил? А, да — една старица. Косата му вече не беше на ситни черни къдрици.
Появи се дук Лето, загледан в него от вратата на трапезарията в Каладън.
„Сега ще похапнем“ — каза дукът.
Повеля на царствена особа, чието високомерие бе компенсирано от лека усмивка, съдържаща недвусмислено послание: „Някой трябваше да го каже.“
Какво става с моя разум!
Припомни си, че последва Тормза, който му обеща да го отведе до мястото, където щеше да се състои срещата с не-кораба.