Пред тях в нощта бе се извисила огромна сграда. Под нея се виждаха няколко по-малки допълнителни постройки. Изглеждаха обитаеми. Чуваха се гласове и шум от машини. Но никой не се показа от тесните прозорци. Никъде не се отвори врата. Дънкан долови мирис на готвено, когато минаха покрай по-голямата от постройките. Миризмата му напомни, че през целия ден бяха хапнали само малко сухо и жилаво месо, нарязано на тесни ивици, което Тормза нарече „храна за пътуващи“. Влязоха в тъмната сграда. Блесна светлина. От очите на Тормза рукна кръв. Светлината угасна.
Дънкан видя лицето на някаква жена. Осъзна, че го е виждал и по-рано — изображение в три измерения, взето от по-дълга холограмна поредица. Къде бе станало това? Къде го бе срещал? Почти овално лице, съвсем леко разширено при челото, сякаш за да подчертае закръгленото си изящество. Тя заговори.
„Казвам се Мурбела. Няма да си спомниш името ми. но си признавам, че ми направи впечатление. Направо си те избрах.“
Не, наистина те помня, Мурбела. Широко раздалечените зелени очи изпод извити вежди очертаваха място, което силно привличаше погледа, давайки му едва по-късно възможност за възприемане на брадичката и малката уста. Устните бяха пълнички, а той знаеше и че понякога се нацупват по време на сън.
Зелените очи се взряха в него. Колко студен бе погледът им. И каква сила излъчваха те.
Нещо докосна бузата му. Това не беше спомен! Ставаше с него. Сега!
Мурбела!
Била е вече тук и го е оставила. Сега се беше върнала. Той си спомни, че се събуди гол и легнал върху мека повърхност, подобна на пухкав матрак.
Ръцете му я познаха отново. Мурбела се съблече над него, без да сваля пронизителния поглед на зелените си очи. Започна да го докосва едновременно на много места. Непрестанно и тихо припяваше нещо през полуотворените си устни.
Дънкан почувства ерекцията си — бърза и с болезнена твърдост.
Не бе му останала никаква възможност за съпротива. Ръцете ѝ се движеха по цялото му тяло. Езикът ѝ. Тихото припяване! Устата ѝ го докосваше навсякъде. Зърната на гърдите минаваха леко по бузите и гръдния му кош. Когато видя очите ѝ, разбра, че нищо не е случайно. Мурбела се бе върнала и повтаряше всичко отново! Зърна над дясното ѝ рамо широк прозорец от стъклопласт, зад чиято преграда видя Лусила и Бурзмали. Сънуваше ли! Башарът бе притиснал дланите си в прозореца. Лусила стоеше със скръстени ръце, а в изражението на лицето ѝ се смесваха гняв и любопитство.
Мурбела пошушна край дясното му ухо:
— Ръцете ми са огън.
Рамото ѝ скри лицата зад стъклото. Той почувства този огън, разнасян навсякъде по тялото му. Изведнъж пламъкът обхвана и разума. Оживяха скрити в него места. Видя пред очите си проблясващи червени капсули, нижещи се една след друга като навързани наденички. Почувства как го втриса. Беше препълнена от кръв капсула с пламтящо във възбуда съзнание. Онези капсули! Знаеше ги! Те бяха самият той… Те бяха…
Всички Дънкан-Айдаховци — както оригиналът, така и серията от голѝ — заляха вкупом съзнанието му. Приличаха на разпукали се семенни кутийки, отхвърлящи съществуването на друго, освен на самите себе си. Видя се смазан от огромен червей с човешко лице. Проклет да си, Лето!
Смазван и смазван, и смазван… Отново и отново. Проклет да си! Проклет да си! Проклет да си!… Умира от удар на сардаукарски меч. Избухва бляскав взрив на силна болка, последван от тъмнина.
Умира при катастрофа на топтер. Умира от ножа на убийца от Говорещите с риби. И пак умира и умира, и умира.
Както и — живее.
Спомените продължаваха да го заливат, докато той самият недоумяваше как е възможно да ги има у себе си в подобно количество. Сладък дъх на новородена дъщеря, която държи в ръцете си. Мускусни мириси на страстна жена, с която се люби. Водопад от аромати на великолепно вино от Дън. Задъхан от напрежение на тренировъчната площадка.
Аксолотловите резервоари!
Спомни си как се появява отново и отново — бляскави светлини и механични ръце с мека подплата. Ръцете го обръщат и той вижда с поглед на току-що родено размитите очертания на огромна купчина женска плът — чудовищна с почти неподвижната си маса… — както и плетеница от черни тръби, които свързват тялото ѝ с гигантски метални контейнери.
Аксолотлов резервоар!
Задъха се в яката хватка на поредицата от спомени, излели се като водопад в него.
Всички онези животи! Всички онези животи!
Сега вече разбираше какво бяха заложили тлейлаксианците — дълбоко скрито осъзнаване, очакващо единствено момента на прелъстяването му от бене-гесеритска Впечатка.