Не! Трябва да го убия!
Отново се повдигна на лакти, а после успя и да седне. Отслабналият ѝ поглед се спря на прозореца, зад който стоеше великата почитаема мама с водача си. Те още бяха там и я гледаха. Лицето на мъжа бе пламнало. А лицето на великата почитаема мама бе студено и безизразно като самата Скала на Дур.
Как може да стои там след всичко, което бе видяла в стаята? Великата почитаема мама трябва да убие гола̀та!
Мурбела кимна на жената зад стъклопластовата преграда и се претърколи към заключената врата до спалния матрак. Едва успя да я отвори, преди да падне отново. Погледът ѝ се спря на коленичилия юноша. Пот блестеше по тялото му. По хубавото му тяло.
Не!
Отчаянието я накара да се отлепи от пода. След малко подпъхна единия си крак и се изправи с върховно усилена волята. Силата ѝ започна да се връща, но мускулите още трепереха и тя залитна около единия ъгъл на матрака.
Сама ще го направя, без да се замислям. Длъжна съм да го направя.
Продължаваше да залита. Опита се да заеме стабилна позиция и се приготви за удар по врата му. Беше овладяла този удар след дълги часове на практически занимания. Щеше да размаже ларинкса. Жертвата трябваше да умре от задушаване.
Дънкан с лекота парира атаката ѝ, но се движеше бавно… Наистина бавно…
Мурбела едва не падна до него; задържаха я ръцете на великата почитаема мама.
— Убий го — изпъшка Мурбела. — За него ни предупредиха. Той е!
Почувства ръце на тила си, които притиснаха с все сила нервните възли под ушите.
Последното, което чу, преди тъмата да я погълне, бяха думите на великата почитаема мама:
— Никого няма да убиваме. Гола̀та отива на Ракис.
Най-острото съперничество за който и да е организъм може да дойде от себеподобните му. Видът консумира неща от жизнена необходимост. Растежът му се определя от наличието на най-малкото необходимо количество индивиди. А най-неблагоприятното условие пък регулира бързината на този растеж. Именно това е т.нар. Закон на Минимума.
Сградата се намираше зад широк булевард, скрита от дървета и грижливо поддържани ивици жив плет, осипан с цветове. Ивиците бяха разположени по подобие на лабиринт с бели стълбове с височината на човешки ръст. които определяха границите на засадените площи. Всяко влизащо или излизащо превозно средство бе принудено почти да пълзи. Военният усет на Тег веднага въведе въпросните особености в съзнанието му, докато блиндираната наземна кола още не бе стигнала до целта си. Фелдмаршал Музафар, единственият друг пътник в задната част на колата, се досети за преценката на башара и поясни:
— Отгоре сме защитени с анфиладна лъчева система.
Войник в маскировъчна униформа и дълъг лазестрел с ремък на рамото отвори вратата и застана мирно, когато Музафар излезе от колата.
Тег го последва. Позна мястото. Беше един от „сигурните“ адреси, предоставени му от специалните служби на Бене Гесерит. Очевидно информацията на Сестринството бе остаряла. Отскоро обаче, тъй като фелдмаршалът не загатна с нищо, че мястото може да е познато на спътника му.
Когато минаваха през вратата, Тег забеляза, че другата защитна система, която бе видял по време на първия си оглед на Исаи, стоеше непокътната. Имаше само едва забележима разлика в подредбата на стълбовете по продължение на участъците от дървета и жив плет. Тези стълбове всъщност представляваха сканлизери, а някъде в сградата се намираше и командна зала за тях. Съединителите им, оформени като знака каро, „прочитаха“ площта до сградата. При лек натиск на някой от бутоните в наблюдателната зала сканлизерите щяха да превърнат в безформени купчинки месо всяка жива плът, прекосила полетата им.
Музафар спря при вратата и погледна към Тег, преди да заговори.
— Почитаемата мама, с която ще се срещнеш след малко, разполага с най-голяма власт сред онези, идвали тук. Не допуска нищо друго, освен пълно подчинение.
— Приемам го единствено като предварителна информация.
— Мислех, че ще разбереш какво ти казвам. Обръщай се към нея с почитаема мама. Това е всичко. Влизаме. Позволих си волността да ти поръчам нова униформа.
При първото си посещение башарът не бе виждал стаята, в която сега го въведе Музафар. Малка и наблъскана с тиктакащи кутии с черни стени, тя оставяше неголямо пространство за двамата. От тавана я осветяваше само един жълт светоглобус. Музафар остана свит в ъгъла, докато Тег съблече изпоцапания и омачкан полеви костюм от съединена горна и долна част, взет от не-сферата.