— Съжалявам, но не мога да ти предложа баня — каза фелдмаршалът. — Не бива да се бавим. Тя вече е нетърпелива.
Облякъл униформата, Тег изглеждаше съвсем друга личност. Беше познатата черна дреха, включително петлиците, пришити на яката. Следователно трябваше да бъде представен като башар на Сестринството пред почитаемата мама. Интересно. Отново бе башар в истинския си вид, въпреки че силното му усещане за идентичност никога не го бе напускало. Все пак мундирът го допълваше и представяше. Наличието на подобно облекло го освобождаваше от необходимостта да подчертава с нещо кой е всъщност.
— Е, сега е по-добре — каза Музафар.
Той влезе заедно с Тег в преходно помещение през врата, позната на башара. Да, тук се бе срещал със „сигурните“ свръзки. Още тогава бе разбрал за какво е предназначена стаята; всичко беше останало постарому или поне така изглеждаше. Редици от микроскопични видеоочи минаваха по пресечната линия на тавана и стените, маскирани като сребристи водещи ленти на кръжащите свето глобуси.
Наблюдаваният не вижда нищо — помисли Тег. — А наблюдателите гледат с милиарди очи.
Двойното зрение му оповести, че съществува опасност, без още да е станала непосредствена.
Стаята, дълга около пет и широка четири метра, беше място за бизнес-среши на високо равнище. Тук никога не се показваха пари. Хората можеха да видят само преносими равностойности на приетото за валута — меланж например или млечнобели камъчета с размера на очна ябълка и съвършена кръгла форма, едновременно блестящи и меки, преливащи в цветовете на дъгата в зависимост от ъгъла на осветяване и еластични при допир. Тук беше мястото, където чанта с меланж или малка кесия с подобни млечнобели камъчета се приемаха за нещо съвсем обичайно. Цяла планета можеше да бъде разменена срещу равностойна цена, потвърдена само с кимване, примигване или промърморване с тих глас. Никога не се показваха портфейли или претъпкани чанти. Единственото напомнящо за тях можеше да бъде луксозно и много плоско куфарче, от чиято защитена с отрова вътрешност някой вадеше едва забележими поради тънкостта си листа хартия от ридулианов кристал, с изписани върху им много големи числа, които нямаше как да бъдат фалшифицирани.
— Това е банка, нали? — попита Тег.
— Какво? — Музафар погледна към затворената врата на срещуположната стена, преди да отговори: — О, да. Ще влезе всеки момент.
— Сега ни наблюдава, разбира се.
Фелдмаршалът не каза нищо; изражението му беше мрачно.
Тег се огледа. Имаше ли някаква промяна след предишното му посещение? Не забеляза чувствителни изменения. Запита се дали подобни капища се променят осезаемо дори в продължение на хиляди и хиляди години, практически за цяла вечност. Подът бе застлан с килим, мек като гъши пух и бял като кожата откъм корема на кит. По него искряха мними капчици влага, доловими единствено за зрението. Бос крак (макар че тук никога не бе стъпвал такъв) щеше да почувства съвсем слаба, топла и галеща сухота.
Почти в средата на помещението се намираше тясна маса с дължина около два метра. Плотът ѝ беше двайсетина милиметра дебел. Тег предположи, че е изработен от джакаранда от Дън. Тъмнокафявата му повърхност бе полирана до блясък, който сякаш поглъщаше погледа, разкривайки в дълбочина жилки, подобни на речни разклонения. Около масата се виждаха четири стола, изработени от майстор-занаятчия от същото дърво като това на самата нея; на мястото за сядане и на облегалката имаше оформени подобни на лира възглавнички в тон с полираното дърво.
Само четири стола. С повече щеше да е претрупано. Той не бе сядал, а и сега не седеше на някой от тях, но знаеше как би се почувствало там тялото му — удобно и почти като в презирания от него фотьойл с биологично саморегулиране. Разбира се, не чак до същата степен на мекота и прилягане към телесните форми. Прекаленото удобство би предразположило седящия към отпускане. Докато стаята и мебелите в нея сякаш предупреждаваха: „Чувствай се удобно, но бъди нащрек.“
Помисли, че тук човек трябва не само да бъде внимателен, но и да усеща зад себе си огромна мощ, стаена и готова за действие. Бе стигнал до този извод още при миналото си посещение и нямаше основания да променя становището си.
Липсваха прозорци, а онези, които бе видял отвън, изглеждаха като белязани с танцуващи светлинни линии — енергийни бариери срещу похитители или евентуални бегълци. Тег знаеше, че подобни прегради крият в себе си опасности и налагащите се изводи никак не бяха за подценяване. Енергийният поток, необходим за функционирането им, бе достатъчен за нуждите на голям град през целия живот на най-дълголетния му обитател. Нищо не бе случайно в показната демонстрация на голямо богатство.