Изглежда сега те се забавляваха с обзелото го видимо объркване.
Всъщност увереността на Тег вътрешно нарастваше едновременно с мисълта, че никой от двамата не се наслаждава истински на живота. Ясно го виждаше с очите, с които Сестринството го бе научило да гледа. Почитаемата мама и Музафар бяха забравили, или по-скоро оставили далече зад себе си всичко, което помагаше за оцеляването на жизнерадостните човешки същества. Помисли си, че те навярно вече не откриват истински извор на радост дори в собствената си плът. Животът им в по-голямата си част сигурно приличаше на съществуванието на воайор, на вечен наблюдател, осъден да си спомня винаги какво е бил, когато е започнал да се превръща в онова, което е станал. Дори когато се залавяха с нещо, дето някога е предизвиквало задоволството им, трябваше да прибягват до все нови и нови крайности, докосвайки периферията на паметта си.
Подхилването на почитаемата мама прерасна в подигравателна усмивка, разкрила линията на зъбите ѝ с блестяща белота:
— Погледни го, Музафар. Няма и най-бегла представа какво можем да направим.
Тег не само чу думите ѝ, но видя и подробностите с очите си, подготвени някога в Бене Гесерит. В двамата тук не бе останал и милиграм простосърдечност. Мислеха, че нищо не би могло да ги изненада или дори да е действително ново за тях. Продължаваха да създават планове и кроежи, надявайки се крайните противоположности отново да им помогнат да стигнат до останалата в миналото тръпка. Добре знаеха, разбира се, че това няма как да се случи, но се надяваха да извлекат от поредния опит още малко изгарящ бяс, с чиято помощ да посегнат към недосегаемото. Мисленето им просто не познаваше други пътища.
Тег приготви и им изпрати специална усмивка, събрала всичките му умения, които бе усвоил за целта в Бене Гесерит. Беше пълна със съчувствие, разбиране и истинско удовлетворение от собствения му живот. Знаеше, че не може да хвърли в лицата им по-страшна обида и видя точното си попадение. Музафар се смръщи и го погледна застрашително. Почитаемата мама премина от оранжевоок гняв до рязка изненада, а оттам съвсем бавно и до проблясък на удоволствие. Не беше го очаквала! Нещо наистина ново!
— Музафар — каза тя, докато оранжевото се отцеждаше от очите ѝ, — доведи онази, която бе избрана за процедурата с нашия башар.
Тег, чийто двоен взор не сигнализираше за непосредствена заплаха, най-после разбра. Чувстваше как осъзнаването на собственото му бъдеще го залива и отнася с вълните си, а мощта му нараства. Бурната, необикновена промяна в него продължаваше! Долавяше как енергията ѝ не спира да му вдъхва сили. Едновременно с вникването в хода на събитията се очертаваха и възможностите за избор. Видя се като вихър, вилнеещ из цялата сграда, оставящ след себе си разхвърляни тела (сред тях бяха Музафар и почитаемата мама) из целия комплекс, който приличаше на скотобойна, когато най-после той си тръгна.
Трябва ли да го направя?
След поредния убит му се налагаше да продължава да убива. Осъзна необходимостта на действията си и най-после проумя изцяло замисленото от Тирана. Мъката и болката, отредени за самия него, едва не го принудиха да извика, но съумя да се овладее.
— Добре, доведете ми избраната почитаема мама — каза той.
Знаеше, че така му остава един враг по-малко, когото ще намери и ликвидира в сградата. А преди да започне трябваше да завземе и извади от строя командния пункт на сканлизерите.
Тараза гледаше напомнящите снежна вихрушка падащи бели цветове на фона на сребристото небе в ранното ракианско утро. Небето бе покрито с матов гланц от разсеяна светлина, непредвиден в информацията за нито една от подготвителните сбирки. Ракис продължаваше често да ги изненадва. Мирисът на портокали, които реално липсваха, бе скрил в себе си всички други миризми в периферния участък на градината върху покрива в Дар-ес-Балат.
Никога не вярвай, че си стигнал до скритите дълбини на което и да е място или на което и да е човешко същество… — припомни си тя.
Разговорът тук бе приключил, но ехото от произнесените на глас мисли, които продължаваха да се разменят само допреди няколко минути, не бе заглъхнало. Бяха стигнали обаче до общо съгласие, че е дошло време за действие. Още малко и Шийена щеше да „призове с танца си“ червей за тях и да покаже отново своето майсторство.
Уаф и нов представител на жречеството щяха да присъстват на „святото събитие“, но Тараза бе сигурна, че никой от двамата не разбираше истинската същност на онова, което се канеха да наблюдават. Тлейлаксианецът не бе спирал да ги следи зорко, разбира се. Все още продължаваше да показва раздразнителното си недоверие към всичко и всички. Но под странната сплав на това поведение личеше страхопочитанието на човек, попаднал на Ракис. Въпреки това постоянният и очевиден катализатор на гнева му бе фактът, че тук управляват глупаци.