Тег отново огледа посетителите. Имаха вид на състоятелни люде. Тук явно не идваха гладуващи бедняци. Вече бе разбрал какво е заведението. Не само място „за свои хора“; някой умишлено го бе проектирал и изпълнил с подобна заблуждаваща цел. Зад нея стоеше буден ум. Ресторанти от сходна категория се издирваха от находчиви млади кадри за спечелване на перспективни клиенти или пък за подмазване на някой висшестоящ. Храната беше първокачествена, а порциите — обилни. Неслучайно инстинктът му го бе довел именно тук. Дойде време да се насочи към менюто, давайки най-после воля на повиците на глада си. Сега беше гладен поне колкото в случая, когато удиви покойния вече фелдмаршал Музафар…
Келнерът се появи и застана до масата с поднос, на който имаше малка отворена кутия и съд с разнасяща се от него остра миризма на мазило за ожулена кожа.
— Башар, наранили сте ръката си, както виждам — каза той и постави подноса на масата. — Позволете ми да превържа раната, преди да сте се разпоредили.
Тег вдигна ранената си ръка и отбеляза бързината и умението, с които тя бе обработена.
— Познаваш ли ме?
— Да, господине. След всичко, което стигна до мен, намирам за странно присъствието ви в пълна униформа.
— Какво си чул? — тихо попита башарът.
— Че почитаемите мами ви преследват.
— Току-що убих неколцина от тях и много повече от техните… Как да ги нарека?
Мъжът побледня, но отговори с твърд глас:
— Роби е подходяща дума, господине.
— Бил си при Рендитаи, нали?
— Тъй вярно. Мнозина от нас се заселиха тук след събитията.
— Трябва да се нахраня, но нямам с какво да ти платя.
— Башар, никой от Рендитаи не се нуждае от вашите пари. Знаят ли, че сте дошли насам?
— Не вярвам.
— Тукашните хора са верни. Нито един от тях не би станал предател. Ще направя опит да ви предупредя, ако се появи някой опасен… Какво ще желаете за ядене?
— Много храна. Избора оставям на теб. Почти две към едно въглехидрати и белтъчини. Никакъв алкохол.
— Какво да разбирам под много, господине?
— Ще носиш, докато ти кажа да спреш, или… докато прехвърля тавана на щедростта ти.
— Господине, заведението ни не е бедняшко въпреки външния му вид. Бакшишите тук ме направиха богат човек.
„Едно на нула за преценката ми“ — помисли Тег, защото правилно бе предположил, че показната пестеливост е пресметната поза.
Келнерът се отдалечи и заговори отново с мъжа на централната маса. Башарът го загледа, без да се прикрива особено, след като служителят влезе в кухнята. Да, той е човекът! Клиентът бе съсредоточил вниманието си върху плато с купчина гарнирани макарони.
Прецени, че нищо в него не намекваше за грижи от страна на женска ръка. Яката му беше разкривена, а тирантите не се намираха на полагаемото им се място. По левия му маншет имаше петна от зеленикавия сос на гарнитурата. Не беше левак по природа, но лявата му ръка се намираше точно там, където върху нея можеше да капне от храната. Крачолите на панталоните му бяха разръфани отдолу. От единия се бе проточила нишка, провиснала върху петата. Чорапите му бяха различни — син и бледожълт. Но нищо от посоченото сякаш не го притесняваше. Очевидно майка или друга жена никога не бе го връщала от прага, за да пооправи външния му вид. Същността в цялостното му поведение бе ясно изразена: „Всичко, което виждате, е такова, каквото е.“
Мъжът внезапно погледна нагоре с едновременно леко подскачане от стола, сякаш някой го бе мушнал в задните части. Обиколи залата с тъмнокафявите си очи, спирайки поглед върху лицето на всеки от присъстващите, сякаш търсеше определена личност. После отново се съсредоточи върху блюдото пред себе си.
Келнерът се върна със съд с бистър бульон, в който плуваха малки яйчени парченца и някакви зеленчуци.
— Докато приготвят останалото, господине — каза той.
— Веднага ли дойде тук след Рендитаи?
— Да, господине. Но служих под ваше командване и при Аклини.
— Шейсет-седемдесет от Гамму.
— Тъй вярно!
— Тогава спасихме живота на много хора — кимна Тег. — Техни и наши.
Тъй като башарът още не бе започнал да се храни, келнерът доста хладно попита:
— Ще искате ли „копойче“, господине?