— Благодаря ви… аз наистина…
Той ме удари по рамото.
— Да вървим, какво ще го усукваме…
Тръгнах след него. Излязохме откъм задната страна на концертната зала. На една врата стоеше надпис „Вход, забранен за външни лица“. Господинът отвори тъкмо тази врата и ме покани да вляза. Сам той остана вън. Аз го погледнах слисан.
— От този вход можеш съвсем спокойно да влезеш в концертната зала! — повтори той и бързо затвори вратата след мене.
Смутен, аз се доверих и тръгнах. Но още не бях прекрачил и първото стъпало, напреде ми се изправи един от разпоредителите в униформа. Ясно беше какво ще последва. Аз не дочаках. С два скока се намерих обратно на улицата. Тука не видях повторно любезния ми едноименник, но не го и потърсих.
Няколко дни след случката той сам дойде в квартирата ми.
Беше нерадостен ден от мъчителните дни на моя бедствен живот. Пак нямах пари. Не за концерт. За хляб. Лежах на меката отоманка и мислех как да се сдобия с пари. Не стигнах доникъде. Тогава някой почука на вратата. Още недочакал моя отговор, в стаята влезе Ерих Райтерер. Ядосах се.
— Вие тука?
— Защо не? — запита той и в очите му светкаше присмех и наглост.
Но той съобрази, че така няма да постигне нищо. Лицето му се смекчи. Дори в очите се появи някакъв нов израз. Съвсем кротко и някак извиняващо се започна:
— Миналия път забравих да се представя… Извинявайте… Името ми е Ерих. Ерих Райтерер, студент по медицина…
Скочих от дивана, разтреперан от гняв.
— Не разбирам защо играете тази комедия с мене! Малко са моите грижи, та сега трябва и с вас да се разправям!… Онзи ден вие грубо ме подведохте, а днес искате да се гаврите. Защо се наричате с името ми?
Той отстоя на нападението и със същия извиняващ се тон любезно попита:
— Нима има нещо лошо, че и аз се казвам Ерих Райтерер?
— И студент по медицина?
— Защо да не бъда и ваш колега в университета?
Разбира се, в това нямаше нищо невероятно и обидно, стига да беше истина. Аз се поколебах. За да оправдая някак поведението си, казах, че все пак ми е направил лоша услуга онзи ден и за какъв дявол е дошъл пак.
Той започна да обяснява. Наистина зле ми е услужил онзи ден, но не зависело от него. Смятал, че входът, който ми показал, е съвсем безопасен. Друг път обаче щял да бъде по-внимателен. Не трябвало да му се сърдя, защото имал всичкото желание да ми бъде полезен. Бил съм му харесал много! Разприказва се. Отрупа ме с ласкателства. Изведнъж запита, като пак ми заговори на ти:
— Но днес, както изглежда, не си в по-добро положение. Пак нямаш пари, а?
Потвърдих, колкото и да ми бе обидно, че се навира в моите работи. Нямаше защо да крия. Но не можах да премълча учудването си, че знае това. Вместо да ми отговори, той седна до мене на дивана.
И сега започна най-ужасното тоя ден.
— Ти имаш хубава хазайка — каза той. — Видях я, когато влязох. Вдовица, както изглежда! Наистина малко презряла, но не смяташ ли, че можеш добре да си наредиш живота с нея?
Той говореше тия безсрамни работи, а аз слушах, ядосвах се, готвех се уж да скоча, а когато ме натисна да стоя мирно, безропотно се подчиних. Той продължи:
— Иди при нея, поухажвай я малко. За днес това ще бъде достатъчно. А утре ти ще бъдеш господар в къщата. Иди…
Най-сетне го блъснах и в яда си не знаех дали да го изпъдя или да го ударя с нещо. Той не дочака. Стана и като се извини, че имал важна работа, излезе от стаята.
Не мога обаче да кажа дали не бих използувал съвета му, за да изляза от страшното положение, в което се намирах, ако привечер този ден не бях получил пари. Изпрати ми ги моята леля от Дания. Една банкнота от петстотин датски крони. Споменавам нарочно за тези пари, защото те станаха причина да срещна моя съименник за трети път.
Отидох в банката да сменя парите. Обикновеният ред изискваше да предложа банкнотата на чиновник при едно гише и с бележката от него да отида на касата. Аз сторих това. Но когато носех бележката, забелязах, че чиновникът е сбъркал. Вместо две хиляди и петстотин австрийски крони, които трябваше да получа по курса за моите датски крони, бе написал двадесет и пет хиляди. Кръвта бликна в главата ми. Обърнах се и изгледах русичкия младолик служител. Той делово разговаряше с друг клиент. Нито сянка от подозрение каква грешка бе направил. Не знаех какво да сторя. Всъщност беше ясно какво трябва, но още в тоя момент ме обхванаха най-луди мисли. Тежеше ми вечната немотия. И аз бях студент като всички студенти, но знаех ли ден спокойно да отида на кафене, на театър, да се срещна с момиче, да се облека като хората. Със стихийна бързина пред очите ми преминаха картините на един живот поне за няколко месеца, докато похарча двадесет и петте хиляди крони. И все пак твърдо съм уверен, че в края на краищата нямаше да се поддам на съблазънта, ако в тоя миг покрай мене не мина Ерих Райтерер. Повиках го. Разправих му шепнешком положението и го помолих за съвет.