И аз не смеех да му отвърна. Той всякак се мъчеше да подчертае властта си над мене, а в очите му не преставаше да гори заканата да ми нанесе нови по-големи удари. Безсилен да направя друго, един ден се наканих да избягам. Виждах, че тоя човек си играе с мене, и пожелах да избягам, ако мога, да се спася. Но в деня на бягството ми се случи нещо, което ме принуди бързо да се върна. На улицата срещнах чиновника от банката, оня русичкия, който бе направил фаталната грешка с парите. Той ме погледна и тутакси ме позна.
— Господине! — забърза нещастникът към мене.
Аз нямах смелостта да понеса срещата и побягнах. Върнах се право при Ерих Райтерер в нашата квартира.
— Свърши се! — казах му съвсем изплашен. — Аз съм загубен. Откриха ме.
— Може да са те открили, но не си загинал! Още не! — отвърна той спокойно.
Вече нямах сили да издържа. Всичко възнегодува у мене. Грабнах гневно стола, който се мярна пред очите ми.
— Срещнах чиновника от банката! Той ме позна! Чуваш ли? Той ме позна!
Бях готов да го ударя.
— Не само това! — отвърна с предишния спокоен глас Ерих Райтерер. — Той те проследи и знае вече къде живееш.
Аз възкликнах от уплаха и отпуснах стола.
Моят едноименник ме хвана за ръкава и поведе към прозореца.
— Повдигни малко пердето и погледни на улицата. Там пред вратата стои чиновникът. Всеки миг може да изтича за полицията.
Плахо се прилепих до прозореца и надникнах. Долу пред вратата банковият чиновник оглеждаше къщата.
Тогава стана нещо страшно. Ерих Райтерер ме грабна с невероятна сила, притисна ме на дивана и засъска в ушите ми:
— Ти си открит, но още не си загинал! Ти можеш да попречиш на този чиновник да повика полиция. Той е единственият човек, който те познава. Ти трябва да се отървеш от него!
Правех усилия да се изтръгна от ръцете му. Заскачах, завиках, заридах. Но той все по-здраво ме притискаше и още по-настойчиво говореше:
— Ти трябва да го махнеш от пътя си! Ако не сториш това, си загубен! Ако не сториш това, чака те опозоряване и затвор! Край на следването, край на доброто ти име, затвор…
Чувствувах ужаса на думите му и отмалявах. Той казваше истината. Ако не попречех на чиновника да действува, очакваше ме опозоряване и затвор. И все пак аз не исках да се поддам на внушенията на моя съквартирант. Все още се противях. Когато у мене не останаха вече сили, той ме пусна. Стана, отиде до ореховото писалище, взе ножа, с който разрязвах книгите си, върна се и го тикна в ръцете ми.
— Още не е късно! — заговори той. — Още не е късно! Иди! Иди! Иди!
Хванах ножа и всичко у мене настръхна. Съзнавах какво ми внушава моят съименник. Беше ли обаче това някакъв изход? Не, то само щеше още повече да влоши положението ми. Представях си как излизам на улицата. Пред къщата стои банковият чиновник. Тихо се промъквам до него и светкавично бързо посягам да го ударя. Може да ударя, но може в същия миг младоликият русичък човек да се извърне и да хване ръката ми. Какво ще стане тогава? С последни сили ще се изтръгна от ръцете му и ще побягна. Ще ме спаси ли това? На виковете на нападнатия ще се втурнат хора, ще дойде полиция… Или аз ще надвия и нападателят ще легне убит на земята. Какво ще ми даде това? Ще ме спаси ли? Представях си как задъхан се връщам в стаята. Ерих Райтерер стои до прозореца. Той е видял и ме посреща със смях.
— Сега вече ти си загинал! Погледни! Сега вече ти си загинал!
Той ме дърпа да приближа до прозореца. Около нападнатия човек долу са се събрали много хора. Някой е видял какво е станало, оживено обяснява и сочи къщата. Какво ще стане по-нататък, Райтерер не искаше да знае какво ще стане! Втикнал ножа в ръката ми, той ме тласка да вървя. Не може да не предвижда какво ще стане, но ме тласка да вървя. Виждах го вече как ще тържествува, когато падна от бездната, от която няма излизане. Нима той искаше друго? Нима ми е приятел и доброжелател? Още при първата ни среща пред концертната зала и по-късно пред банката той не се е стремял към друго освен да ме погуби… С омраза го отблъснах. Той тръгна отново към мене.
— Какво чакаш? Иди! Иди! — завика разбеснял, като приближаваше заплашителен.
Но в тоя ужасен миг у мене се намериха сили да посрещна моя безсърдечен зложелател. Докато той крещеше, предусещащ своето тържество, аз го изчаках да се надвеси над мене и забих в лицето му ножа, който още стисках в ръката си…
Нека сега човекът долу ме издаде на полицията. Нека тя дойде. Аз я чакам. Нека дойде! Вече не ме е страх. Свършиха кошмарите! Чувствувам, че ми става леко, ясно. Най-важното ясно, ясно…
В тетрадката нямаше написано нищо повече. Аз седях развълнуван. Историята на непознатия немски студент, беден като мене, беше ме засегнала поради странната близост със собствените ми тревоги, колебания и мъчения. Но каква беше тая история — откъс от преживявания на действително лице, или фантастичен разказ?