Избързах при фрау Лотти и като забравих всяка предпазливост, попитах кой е този Ерих Райтерер. Хазайката направи учудена гримаса.
— Откъде го познавате?
И ме заплаши:
— Ако и вие сте като него — да знаете, ще бъда принудена още сега…
Но добрата жена не издържа. Следващия миг тя поомекна.
— Ах, господи, какъв скандал! Един квартирант, търсен от полицията, обвинен… Знаете ли, той…
— Той е бил ваш квартирант? — запитах бързо аз.
— Да, и слава богу, че не е вече! Вярвам, че полицаите са го отвели в по-подходяща квартира.
— Значи той беше арестуван! А другият?
— Кой друг?
— Едноименникът му, който е живял в същата стая… с него… и когото той ударил с нож през лицето?
Очите на фрау Лотти се разшириха.
— Вие фантазирате! Ерих Райтерер живееше тука съвършено сам! Дори никой не го посещаваше!
— Живял съвършено сам?! — не можех да сдържа изненадата си.
— Благодаря на господа за това! Но как сте узнали името му? Да не би да го пише на портрета му?
— На портрета му?!
Хазайката припомни:
— Този в златожълтата рамка, който не ви харесва…
— Нима той е рисувал?!
Фрау Лотти навярно забеляза колко съм разстроен и побърза да се прибере, изпълнена кой знае с какви съмнения. Аз стоях, объркан от неясните обстоятелства в тази история. Но когато се върнах в стаята си, направих откритие, което още повече ме слиса. Точно през лицето на нарисувания човек в златожълтата рамка, през това лице, което ме гледаше така дръзко и присмехулно, видях един прорез, направен с широк нож…