— Демоне?
Ерик надзърна от вратата.
— В каква форма си? — попита.
— В твърде жалка форма — отговори Ринсуинд.
— Донесъл съм ти малко храна. Ядеш, нали?
Ринсуинд я опита. Беше купичка зърнена храна с ядки и сушени плодове. Не че съставките не му понасяха. Просто някъде в процеса на приготовлението на тази смес нещо очевидно така бе повредило невинните съставки, както и милион земни притегляния не могат да повредят неутронна звезда. Ако умреш от такава храна, няма да има нужда да те погребват — ще трябва само да те пуснат там, където пръстта е мека.
Успя да преглътне хапката. Не беше трудно. Номерът е да й попречиш да слезе надолу.
— Прекрасно — задави се той. Папагалът великолепно изимитира човек, на когото му се гади.
— Реших да те пусна да си ходиш — каза Ерик. Твърде безсмислено е да те задържам, нали?
— Напълно безсмислено е.
— Не притежаваш никакви сили?
— Съжалявам. Пълен провал съм.
— Като се замисля, нямаш и особено демоничен вид — каза Ерик.
— Никога го нямат. Не можеш да им вярваш, на кажжгидетата — изхихика папагалът. Отново загуби равновесие. — Поли иска бисквитка — продължи с глава надолу.
Ринсуинд се завъртя около оста си:
— Стой си настрана, човчо!
Зад тях се чу такъв шум, сякаш вселената си прочистваше гърлото. Следите от тебешир по магическия кръг страхотно просветнаха за миг, превърнаха се в огнени дири по протритите дъски, нещо изпадна от празния въздух и тежко тупна на пода.
Беше голям, обкован с желязо сандък. Падна на извития си капак. След миг яростно се затресе, а после протегна стотина розови крачета и със значително усилие успя да се преобърне.
Най-накрая взе да се тътри наоколо, докато се спря и се вгледа в двамата. Действие, още по-смутително поради факта, че се бе вторачил без да разполага с очи за тази цел.
Ерик се раздвижи пръв. Сграбчи магическата сабя, домашно производство, която необуздано изплющя.
— Ти си демон! — заяви. — Едва не ти повярвах, като каза, че не си.
— Ууи-и! — рече папагалът.
— Това е само Багажът ми — отчаяно каза Ринсуинд. — Той е един… ами, ходи навсякъде с мене, в него няма нищо демонично… поне нищо особено… — довърши неубедително.
— Повелявам ти да ми се подчиниш!
— О, не започвай пак.
Момчето надзърна в отворената книга.
— Командите си по-раншни подновявам — твърдо отсече той. — Най-красивата жена живяла нявга, господство над царствата световни и вечен живот. Захващай се.
Ринсуинд замръзна.
— Хайде, давай — каза Ерик. — Би трябвало да изчезнеш в облак дим.
— Слушай, да не си мислиш, че мога да щракна с пръсти…
Ринсуинд щракна с пръсти.
Появи се облак дим.
Ринсуинд шокирано се втрещи в пръстите си, както човек би гледал пушка, с десетилетия висяла на стената и внезапно гръмнала и продупчила котката.
— Едва ли някога са правили това — промълви той.
Погледна надолу.
— А-а-а — затвори очи.
Тъмнината зад клепачите му представляваше по-добър свят.
Ако тропне с крак, би се самоубедил, че усеща пода, би разбрал, че наистина стои в стаята и че неотложните сигнали, подавани му от останалите сетива, които му показваха, че се носи във въздуха на около хиляда мили над Диска, са просто един лош сън и ей сега ще се събуди. Бързичко отхвърли тази мисъл. Ако е заспал, по-добре да си остане заспал. Може да се лети насън. Ако се събуди, ще има дълго да пада.
Навярно съм умрял и наистина съм демон, помисли си.
Интересна мисъл.
Отново отвори очи.
— Уоу! — каза Ерик с блеснали очи. — Мога ли да имам всичкото това?
Момчето си стоеше в същата поза, както и в стаята. Багажът — също. Папагалът — с раздразнение отбеляза Ринсуинд — също. Стърчеше си, сякаш на пръчката, във въздуха и умозрително разглеждаше космическата панорама долу.
Вероятно Дискът бе създаден да бъде гледан откъм космоса, но Ринсуинд бе дяволски сигурен, не е бил създаден да се живее на него. Все пак трябваше да признае, че е внушителен.
Слънцето щеше да изгрява на отдалечения край и изписа огнена черта, която заблещука по продължение на половината от територията. Дълга и бавна зора точно започваше да се простира над тъмния масивен пейзаж.
По-долу, Великата А’Туин, световната костенурка, ярко осветена в безплодния вакуум на пространството, се бъхтеше под тежестта на Сътворението. Върху неговата — или нейната, този въпрос никога не бе истински изяснен — черупка, четирите гигантски слона се напъваха да удържат самия Диск.
Може би е имало и по-добри начини за създаване на свят. Можеш да започнеш с топка стопено желязо и после да го покриваш последователно със слоеве скали подобно на старомоден, едновремешен плювалник. И ще получиш много добре изработена планета, само дето няма да е толкова хубава. Освен това всички ще изпадат от долните части.