— Чудно — каза папагалът. — Поли иска континентче.
— Толкова е голям — промълви Ерик.
— Да — безучастно каза Ринсуинд.
Почувствува, че от него се очаква нещо повече.
— Не го разпокъсвай — добави.
Обзе го натрапчиво чувство на съмнение. Ако приемем, в името на спора, че е демон, а и толкова много събития му се бяха случили наскоро, готов е да допусне, че може да е умрял без да забележи в бъркотията10. Но дори и при това положение не можеше да разбере как така светът стана негов, за да го раздава. Убеден беше, че той си има собственици, които са на същото мнение.
Освен това, беше сигурен, че всеки демон би следвало да получи нещо в писмена форма:
— Трябва да се подпишеш, че си го получил — каза. — С кръв.
— Чия? — запита Ерик.
— Твоята — отговори Ринсуинд. — Или птича кръв, в краен случай. — Отправи сияен многозначителен поглед към папагала, който изръмжа в отговор.
— Не мога ли първо да го опитам?
— Какво?
— Ами ако не работи? Не се подписвам за него, докато не го видя в действие.
Ринсуинд се вторачи в момчето. После погледна надолу към широката панорама на кралствата в света. „Чудя се дали на неговата възраст съм бил същият? — замисли се. Чудя се, как ли съм оцелял?“
— Това е светът — каза търпеливо. — Разбира се, че работи дяволски добре. Искам да кажа, само погледни го. Урагани, континентално движение, цикъл на валежите — всичко си има. Всичко си тиктака като дяволски часовник. Свят като този ще издържи за цял живот. Ако се използува внимателно.
Ерик критично огледа света. Имаше вид на човек, който знае, че най-хубавите подаръци в живота му май се нуждаят от психическия еквивалент на две батерии тип U2, а магазините няма да бъдат отворени преди края на празниците.
— Трябва да получа лепта — каза неоспоримо той.
— Ти какво?
— Кралете в света — продължи Ерик, — трябва да плащат лепта.
— Добре си се изучил, нали така? — Ринсуинд звучеше саркастично. — Само лепта? Няма ли да поискаш луната, докато сме тук горе? Специалното предложение тази седмица: с всеки завладян свят — по един безплатен сателит!
— Има ли някакви полезни минерали?
— Какво?
Ерик издаде звук на многострадална търпеливост:
— Минерали — каза. — Руди. Схващаш ли?
Лицето на Ринсуинд придоби наситен цвят:
— Момче на твоята възраст не би трябвало да мисли за…
— Имам предвид метал и подобни неща. Притрябвала ми е, ако е само скала.
Ринсуинд погледна надолу. Малката луничка на Диска точно се изкатерваше над далечния ръб и хвърляше бледа светлина върху мозаечно разположените суша и морета.
— О, не зная. Изглежда доста хубава — дръзна да отбележи. — Виж, сега е тъмно. Може би всички ще си платят лептата на сутринта?
— Една част искам сега.
— Така си и мислех.
Ринсуинд внимателно огледа пръстите си, Като че ли никога не е умеел да ги щрака.
Направи още един опит.
Когато отново отвори очи, беше в кал до глезените.
Измежду дарбите на Ринсуинд, забележително е умението му да се спасява чрез бягство; умение, което с течение на годините бе превърнал в истинска наука. Няма значение дали бягаш от или към, важното е, че бягаш. Бягството само по себе си има смисъл. Тичам, следователно, съществувам; по-точно казано — тичам, следователно, с малко късмет още ще бъда.
Но освен това беше надарен и в областта на езиците и приложната география. Можеше да изкрещи „помощ!“ на четиринадесет езика и да пищи за милост на други дванадесет. Беше преминал през много от страните на Диска, през някои от тях — с голяма скорост, и в продължение на дългите, прекрасни, скучни часове, когато работеше в Библиотеката, убиваше времето си в изучаване на екзотичните и далечни места, които никога не бе навестявал. Спомни си, че на времето си бе отдъхвал с облекчение, че никога няма да му се наложи да ги посещава.
А сега, ето го точно на такова място.
Заобиколен от джунгла. И то не хубава, любопитна, открита джунгла, през която биха могли да се мятат герои, загърнати в леопардови кожи, а сериозна, истинска джунгла, която се извисяваше като плътна стена от зеленина, трънлива и бодлива. Джунгла, където всеки представител на растителното царство действително си беше налегнал корубата и се бе заловил с непосилната задача да надрасне всичките си съперници. Почвата едва ли изобщо беше почва — по-скоро мъртви растения на път да се превърнат в тор. Вода се стичаше от листо на листо; буболечки жужаха във влажния, натежал от спори въздух и тегнеше ужасна бездиханна тишина, причинена от изтощение на фотосинтезните двигатели. Всеки по тиролски крещящ герой, който би се осмелил да се метне през този парцел, би могъл със същия успех да изпробва късмета си и срещу цвеклорезачка.
10
Бяха му казвали, че да умреш е като да влезеш в друга стая. Разликата се състои в това, че когато извикаш: — Къде са ми чистите чорапи? — никой не ти отговаря.