— Кажжгиде, негодяи — изрече той. — Само някой кажжгоде да ме пипне и тоя кажжгоде е минус един пръст, да знаеш.
— Има нещо, дето не е наред в тая работа — каза Ринсуинд.
— Какво? — попита папагалът.
— Всичко.
— Да знаеш, само едно перо да ми няма…
Ринсуинд не беше свикнал хората да се радват, когато го виждат. Неестествено бе, а и не вещаеше нищо добро. Тези тук не само приветствуваха, а хвърляха цветя и шапки. Шапките бяха от камък, но важен е замисълът.
Ринсуинд ги намираше за доста странни шапки. Нямах дъна. Всъщност, представляваха обикновени дискове с дупка в средата.
Процесията премина в тръс по широките булеварди и стигна до няколко сгради, струпани в основата на пирамидата. Там ги чакаше друга група градски сановници.
Накичени бяха с много бижута. По същество украшенията бяха от един вид. Каменен диск с дупка в средата може да има многобройни приложения и тезуменците бяха пуснали в употреба всички, с изключение на едно.
По-важни от това, обаче, бяха многото сандъци със съкровища, складирани пред тях. Претъпкани бяха със скъпоценности.
Очите на Ерик се разшириха.
— Лептата! — каза.
Ринсуинд се предаде. Действително ставаше. Не знаеше как, не знаеше защо, но най-накрая стана Както Трябва. Залязващото слънце проблясваше по десетките съкровища. Разбира се, принадлежаха на Ерик, както можеше да се предполага, но може би щеше да се намери достатъчно и за него…
— Естествено — едва промълви. — Какво друго очакваше.
Последва пиршество и пространни речи, които Ринсуинд не можа да разбере, но поне бяха изпъстрени с наздравици, кимания и поклони по посока на Ерик. Имаше и дълги изпълнения на тезуманска музика, наподобяваща издухване на изключително запушена ноздра.
Ринсуинд остави Ерик да си седи гордо на трона, огрян от светлината на огъня и се затири безутешно насреща към пирамидата.
— Забавлявах се на кажжгоде-то — укоризнено му каза папагалът.
— Не ме свърта — отговори Ринсуинд. — Извинявай, но подобно нещо никога не ми се е случвало. Всичките тези скъпоценности и т.н. Всичко става както трябва. Не е правилно.
Вдигна поглед към чудовищното лице на стръмната пирамида. Ярки отблясъци от огъня танцуваха по нея. Върху всеки каменен блок имаше издълбан барелеф, илюстриращ ужасяващо изобретателните процедури, които тезуменците извършваха над враговете си. От сцените можеше да се предположи, че тезуменците независимо от добродетелите, които може би притежаваха, обикновено не проявяваха склонност да посрещат непознатите странници с „добре дошли“ и да ги отрупват със скъпоценности. Взета като едно цяло, купчината гравюри създаваше добър художествен ефект — само детайлите й бяха страховити.
Както си вървеше покрай стената, стигна до огромна врата, която възпроизвеждаше с художествени средства как на група затворници очевидно им правеха пълен медицински преглед12.
Зад нея се откриваше къс, осветен от факли тунел. Ринсуинд направи няколко крачки навътре, като си повтаряше, че винаги би могъл да изхвърчи навън и стигна до високо помещение, заемащо по-голямата част от вътрешността на пирамидата.
Навсякъде покрай стените имаше още факли и те много добре осветяваха всичко.
Това не беше особено желателно, понеже онова, което основно осветяваха беше гигантска по размери статуя на Куезоверкоатъл, Пернатата Боа.
Ако ви се наложи да сте в една стая с тази статуя, бихте предпочели да е тъмно като в рог.
Или може би не. По-добър вариант би бил, да сложите обекта в тъмната стая, а вие да сте на стотици мили разстояние, обзет от безсъние, опитвайки се да забравите как изглежда.
Това е само една статуя, повтаряше си Ринсуинд. Не е истинска. Само са използвали въображението си. Това си е.
— Какво, да го кажжгоде-то, е туй? — запита папагалът.
— Техния бог.
— Измъкваш се, а?
— Не, наистина. Това е Куезоверкоатъл. Полу-човек, полу-пиле, полу-ягуар, полу-змия, полу-скорпион и полу-откачен. Папагалът помръдваше човката си, докато осмисли фактите
— Това прави една кажжгоде сума от трима човекоубийствени маниака — заключи той.
— В обши линии, така е — потвърди статуята.
— От друга страна — мигновено започна Ринсуинд — наистина мисля, че е ужасно важно хората да имат право да си боготворят когото си искат, а сега, понеже веднага си тръгваме, само…
— Моля ви, не ме оставяйте тука — каза статуята. — Моля ви, вземете ме със себе си.