— Може да се окаже сложно, може да се окаже сложно — забързано отвърна Ринсуинд, като отстъпваше назад, — Не че имам нещо против, но там откъдето идвам, съществуват расистки предразсъдъци срещу десетметрови хора, навсякъде изпонакичени със зъби, нокти и огърлици от черепи. Просто си мисля, че ще ти е трудно да си намериш място.
Папагалът го клъвна по ухото:
— Гласът идва иззад статуята, глупав кажжгоде — изграчи той.
Оказа се, че идва от дупка на пода. Бледо лице заничаше с късоглед поглед нагоре към Ринсуинд от дълбините на някаква яма. Беше възрастно, добродушно лице с израз на едва доловимо притеснение.
— Здравей? — каза Ринсуинд.
— И представа си нямаш какво означава отново да чуеш приятелски глас — каза лицето и се озари в усмивка. — Само ако можеш малко да ми помогнеш да се изкатеря…
— Моля? — каза Ринсуинд. — Затворник си, нали?
— Уви, тъй е.
— Не зная дали трябва ей тъй на да обикалям и да отървавам затворници — каза Ринсуинд. — Имам предвид, може и да си направил нещо.
— Напълно невинен съм и не съм забъркан в никакво престъпление, уверявам те.
— Е, да, ама ти го казваш — продължи мрачно Ринсуинд. — Но ако тезуменците са отсъдили…
— Кажжгоде, кажжгоде, кажжгоде! — изпищя папагалът в ухото му, като подскачаше нагоре-надолу по рамото му. — Нима нямаш и най-малката?… Ти откъде си бе? Та той е затворник! Затворник в храм! Длъжен си да спасяваш затворените в храмове! Та нали затова по дяволите са там!
— Не, не е така — отряза Ринсуинд. — Не е толкова просто. Сигурно е тука, за да го принесат в жертва! Не е ли така? — погледна очаквателно към затворника.
Лицето кимна утвърдително.
— Всъщност прав си. По-точно казано — за да бъда жив одран.
— Ето! — обърна се Ринсуинд към папагала. — Видя ли? Мислиш се за всезнайко. Тук е, за да бъде жив одран.
— Всяко сантиметърче кожа, обелено под акомпанимента на изтънчени болки — услужливо добави затворникът.
Ринсуинд замълча. Помисли си, че знае значението на думата „изтънчен“, а то не се срещаше редом с „болка“.
— Как, всяко парченце? — запита.
— Очевидно това е случаят.
— Брей! Какво пък толкова си направил?
Затворникът отрони въздишка.
— Никога не би ми повярвал … — промълви.
Кралят на демоните остави огледалото да потъмнее и барабани с пръсти по бюрото си за известно време. После взе микрофон и духна в него. Най-сетне далечен глас отвърна:
— Да, шефе?
— Да, сър! — сряза го Кралят.
Далечният глас измърмори нещо и добави:
— Да, СЪР?
— Има ли на работа при нас някой си Куезоверкоатъл?
— Ще видя, шефе. — Гласът заглъхна, после се върна отново. — Да, шефе.
— Дук, граф, виконт или барон е? — попита кралят.
— Не, шефе.
— Ами какво е?
От другия край последва дълго мълчание.
— Е? — настоя кралят.
— Не е нещо особено, шефе.
За известно време кралят остана така, впил зверски поглед в микрофона. „Пробваш, мислеше си. Съставяш подходящите планове, опитваш се да въведеш организация, опитваш се наистина да помогнеш на хората, а виж какво получаваш“.
— Изпрати го при мене — каза.
Навън музиката се извиси до кресчендо и секна. Огньовете пращяха. От далечните джунгли хиляди блещукащи очи наблюдаваха ритуалите.
Върховният жрец се изправи и произнесе реч. Ерик бе грейнал като тиква. Тезуменците в дълга редица надонесоха кошници скъпоценности и ги наслагаха пред него.
После Върховният жрец произнесе втора реч. Тази очевидно завърши с въпрос.
— Чудесно — каза Ерик. — Много добре. Продължавайте. — Почеса ухото си и реши. — Всички можете да имате половин почивен ден.
Върховният жрец отново повтори въпроса си, с леко нетърпение в гласа.
— Аз съм, да — отговори Ерик, в случай, че не са наясно. — Правилно сте разбрали.
Върховният жрец заговори отново. Този път нетърпението не беше леко.
Хайде отново да повторим, какво ще кажеш? — каза кралят на демоните. Изтегна се в трона си.
— Един ден случайно откриваш тезуменците и решават, мисля точно възпроизвеждам думите ти, „че са тайфа безнадеждници от каменната епоха, заседнали около някакво мочурище без да пречат никому“, прав ли съм? При което ти се вселяваш в акъла на един от върховните им жреци — сигурно по онова време са почитали някаква пръчица — побъркваш го и вдъхновяваш племената да се обединят, да тероризират съседите си, за да се роди на континента нова нация, предана на идеята, че цялото човечество трябва да бъде изкачено на върха на церемониалните пирамиди и накълцано с каменни ножове. Кралят придърпа своите записки към себе си. — О, да, някои трябва да бъдат също така драни живи — добави.