— На съседния блок ще видиш какво правят с тебе — самодоволно заяви папагалът. — Ще ти се преобърне кажжгоде-то.
Ринсуинд погледна към блока. Кажжгоде-то му се преобърна.
— Просто ще си тръгнем съвсем тихичко — решително каза той. — Искам да кажа, че няма да спираме, за да им благодарим за яденето. По-късно винаги можем да им пратим писмо. Нали се сещаш, тъй че да не сме некултурни.
— Момент — каза да Куърм, докато Ринсуинд го дърпаше за ръката, — още не съм успял да прочета всичките блокове. Искам да видя как ще свърши светът…
— Не знам как ще свърши за всички останали — мрачно заяви Ринсуинд, влачейки го по тунела. — Знам как ще свърши за мене.
Излезе навън в зазоряващото се утро, което беше чудесно. Но сгреши, че влезе в полукръг от тезуменци. Бяха с копия. С изящно издялкани остриета, които подобно на сабите им нямат нищо общо с цивилизованите, простите, груби, низши стоманени оръжия. По-добре ли е да знаеш, че ще те намушкат с чудни образци с оригинален етнически произход, отколкото с противни изковани изделия, изчукани от хора без контакт с циклите на природата?
Вероятно не, реши Ринсуинд.
Винаги казвам — обяви да Куърм, — че всяко зло за добро.
Ринсуинд, привързан към съседната плоча, едва извърна глава:
— Къде точно е доброто в настоящия момент? — попита.
Да Куърм погледна косо към мочурищата и горския покров.
— Хм. Като начало, гледката оттук е първокласна.
— Аха, добре — каза Ринсуинд. — Знаеш ли, никога не би ми хрумнало. Съвсем прав си. Предполагам, че е от гледките, които ще помниш цял живот. Искам да кажа, че няма да ти се наложи да си ги припомняш още дълго.
— Няма защо да се правиш на саркастичен. Просто отбелязах.
— Искам при мама — обади се Ерик от средната плоча.
— Млъквай, момко — каза да Куърм. — Поне ще бъдеш принесен в жертва в името на нещо, което си заслужава. Докато аз само им предложих да се опитат да използват колелата изправени, за да могат да ги търкалят. Опасявам се, че по тези места не приветствуват особено новите идеи. Въпреки това, nil desperandum. Където има живот, има надежда.
Ринсуинд изръмжа. Ако имаше нещо, което въобще не понасяше, то това бяха храбреци пред лицето на Смърт. Очевидно дразнеха нещо от най-основните качества на характера му.
— Всъщност — каза да Куърм. — Мисля, че … — експериментално се търколи от едната страна на другата, като подръпваше лианите, овързали го здраво към плочата. — Да, мисля, че когато са завързали тези въжета … да, определено … са…
— Какво? Какво? — обади се Ринсуинд.
— Да, определено — отвърна да Куърм. — Абсолютно сигурен съм. Вързали са ги много здраво и професионално. Никъде не поддават дори и сантиметър.
— Много ти благодаря — каза Ринсуинд.
Плоската горна площадка на пирамидата беше доста обширна и имаше предостатъчно място за статуи, свещеници, улеи, производствени линии за издялкване на ножове и всички останали приспособления, нужни на тезуменците за пласиране на религия на едро. Пред Ринсуинд няколко жреци усърдно напяваха дълъг списък жалби относно мочурищата, комарите, липсата на метални руди, вулканите, времето, това че обсидианът бързо се изтъпява, неволята да имаш бог като Куезоверкоатъл, това, че колелата никога не функционират правилно, независимо колко често ги слагаш легнали и ги буташ, и т.н.
В повечето религии молитвите общо взето прославят и благодарят на съответните богове или поради всеобща набожност, или с надеждата, че той или тя, ще разберат намека и ще започнат да действуват отговорно. Тезуменците, след като дълго и прилежно се оглеждали наоколо, заключили безцеремонно, че всичко е почти толкова лошо, колкото изобщо може да стане и довели изкуството на мрънкащите песнопения до съвършенство.
— Няма да трае дълго още — оповести папагалът от върха на статуята на един от по-маловажните тезуменски богове.
Беше се озовал там в резултат на сложна поредица от събития, включващи значително количество кряскане, облак от пера и трима тезуменски жреца с много подути пръсти.
— Върховният жрец точно изпълнява кажжгоде-то в чест на Куезоверкоатъл — разговорливо продължи той. — Привлекли сте значителна тълпа зяпачи.
— Предполагам, че не би скочил тук долу да прегризеш тези въжета, а? — запита Ринсуинд.
— В никакъв случай.
— Така си и знаех.
— Слънцето скоро ще се покаже — продължи папагалът.
Ринсуинд почувствува, че гласът му е ненужно ведър.
— Ще се оплача от това, демоне — мрънкаше Ерик. — Само почакай мама да научи. Родителите ми са влиятелни хора, да знаеш.
— Уф, добре де — немощно каза Ринсуинд. — Защо не вземеш да кажеш на Върховния, че ако изтръгне сърцето ти, майка ти още утре ще бъде в училище, за да се оплаче.