Тезуменските жреци извършиха дълбок поклон към слънцето, а всички в тълпата долу извърнаха очи към джунглата.
Където ставаше нещо. Чуваше се шум от трошене на храсталаци. Тропическите птички изригваха с крясъци от дърветата.
Ринсуинд, естествено, не можа да види всичко това.
— Изобщо не трябваше да искаш да ставаш владетел на света — каза. — Имам предвид, какво си очаквал? Не би могъл да очакваш хората да се радват щом те видят. Никой не се радва, когато се появи хазяинът.
— Ама те ще ме убият!
— Това е начинът да ти кажат, метафорично, че им е писнало да те чакат да пребоядисаш и да оправиш канализацията.
В този момент в цялата джунгла цареше пълен хаос. Животните презглава изскачаха от храстите, сякаш бягаха от огън. Звукът от няколко тежки тупвания свидетелствуваше, че падат дървета.
Най-сетне обезумял ягуар изскочи с гръм и трясък от храсталаците и се спусна на големи скокове по издигнатата над мочурището пътека. Няколко метра зад него беше Багажът.
Целият беше в лиани, листа и в перата на различни редки птици на джунглата, някои от които сега бяха още по-редки. Ягуарът би могъл да го избегне, ако бягаше на зигзаг по пътеката, но обзелият го идиотски ужас му попречи. Допусна грешката да се обърне, за да види какво го следва.
Беше последната му грешка.
— Знаеш ли, онази, твоята кутия — каза папагалът.
— Какво? — попита Ринсуинд.
— Носи се насам.
Жреците присвиха очи и се вторачиха в тичащата фигурка долу в далечината. Багажът си имаше доста праволинеен начин за справяне с обектите, разположени между него и предначертаната цел: не им обръщаше внимание.
Точно този миг, противно на всичките им инстинкти, с огромно безпокойство, за най-голямо свое нещастие, в пълно неведение относно текущите събития, самият Куезоверкоатъл избра, за да се материализира на върха на пирамидата.
Няколко жреца го забелязаха. Ножовете изпопадаха от пръстите им.
— Хей — изписка демонът. Останалите жреци се обърнаха.
— Така. А сега искам всички вие да внимавате — изписка Куезоверкоатъл, свил на фуния малките си ръчички около основната си уста в усилие да бъде чут.
Много конфузна ситуация. Беше се забавлявал в ролята си на тезуменски бог, не на шега бе впечатлен от предаността и всеотдайността на тезуменците към своя дълг, поласкан беше от невероятната статуя, копие на действителността, върху пирамидата и наистина го болеше, че е принуден да разкрие — една важна подробност в статуята не е вярна.
Висок беше десетина сантиметра.
— А сега — започна, — внимавайте тука…
За съжаление никой никога не узна защо. Точно тогава Багажът превзе върха на пирамидата, с крачета въртящи се като перки и се приземи право върху плочите, Чу се къс кух писък.
Такъв забавен стар свят, каза да Куърм. Наистина трябва да се смееш. Ако не се смееш, ще откачиш, не е ли така?
Досега си бил привързан към плоча и на път да те подложат на изтънчено мъчение, а сега ти дават закуска, преобличат те, получаваш гореща вана и безплатно те закарват до границата на кралството. Как да не вярваш, че има господ. Тезуменците разбира се, си знаеха, че има бог и че понастоящем той представлява малко и отчайващо мазно петно на върха на пирамидата. Факт, който ги поставя пред нещо като проблем.
Багажът бе приклекнал на главния градски пазар. Цялото жреческо войнство бе приседнало около него и внимателно го наблюдаваше в случай, че извърши нещо занимателно или религиозно.
— Ще го изоставиш ли? — запита Ерик.
— Не е така просто — отвърна Ринсуинд. — Обикновено ме настига. Нека само бързо си тръгнем.
— Но ще си вземем лептата, нали?
— Това е учудващо скапана идея — отбеляза Ринсуинд. — Нека само си тръгнем тихичко, докато са в добро настроение. Сигурно скоро ще им омръзне.
— А аз трябва да продължа търсенето на Извора на младостта — заяви да Куърм.
— О, да — съгласи се Ринсуинд,
— На това съм посветил целия си живот, да знаеш — гордо сподели старецът.
Ринсуинд го огледа от главата до петите.
— Така ли? — попита.
— О, да. На това единствено. Още като момче.
Лицето на Ринсуннд излъчваше силно недоумение.
— В такъв случай — започна, сякаш говореше на дете, — не би ли било по-добре… разбираш ли, по-разумно… ако само се спогодиш с…
— Какво? — каза да Куърм.
— О, нищо, нищо — отвърна Ринсуинд. — Виж какво ще ти кажа, обаче — добави, — мисля, че за да не ти стане, ами, скучно, ще трябва да ти връчим този прекрасен говорещ папагал. — Ринсуинд светкавично го сграбчи, като непоколебимо пазеше пръстите си от грозящата ги опасност. — Тази птица е рожба на джунглата — каза той. — Жестоко е да я обречем на градски живот, нали?