Беше спрял да се чуди как се е озовал тук, където и да беше това „тук“. Поне нищо особено ужасяващо не му се случваше в момента. Вероятно беше само въпрос на време.
Поопипа наоколо и пръстите му попаднаха на нещо, което след огледа в светлината на най-близката дупка от чеп, се оказа въжена стълба. По-нататъшното опипване на корпуса, или каквото и да беше това, го доведе до контакт с малък, кръгъл люк. Залостен от вътрешната страна.
Изпълзя обратно до Ерик.
— Има врата — прошепна му.
— Накъде води?
— Стои си, където е, според мене — каза Ринсуинд.
— Открий къде извежда, демоне!
— Може да се окаже неудачна идея — предпазливо каза Ринсуинд.
— Действай!
Ринсуинд мрачно отпълзя към люка и сграбчи резето.
Люкът се отвори със скърцане.
Там долу — доста там долу — се виждаше влажен чакъл, по който бризът влачеше няколко парцалчета утринна мъгла. С малка въздишка Ринсуинд разви стълбата.
Две минути по-късно стояха в здрача на онова, което имаше вид на просторен площад. През мъглата прозираха няколко сгради.
— Къде сме? — попита Ерик.
— Откъде да знам.
— Не знаеш ли?
— И представа си нямам — отвърна Ринсуинд. Ерик хвърли кръвнишки поглед към обвитата в мъгла архитектурата.
— Никакъв шанс да открием най-красивата жена на света в дупка като тая — отбеляза.
На Ринсуинд му хрумна да провери от какво бяха слезли току-що. Погледна нагоре.
Над тях — много над тях — подкрепян от четири масивни крака, които стояха на огромна платформа на колела, несъмнено стърчеше огромен дървен кон. По-точно, задникът на огромен дървен кон.
Строителят би могъл да постави люка за излизане на по-достойно място, но поради причини, свързани със собственото му чувство за хумор, очевидно се бе отказал да го направи.
— Ъ-ъ — каза Ринсуинд.
Някой се изкашля.
Ринсуинд погледна надолу.
Разнасящите се мъгли сега разкриха широк кръг въоръжени мъже, много от които се хилеха, а всички носеха бездушни, но най-вече остри дълги копия, масово производство.
— А-ха — каза Ринсуинд.
Отново погледна нагоре към люка. Сега наистина му стана ясно.
Единственото нещо, което не разбирам — каза началникът на стражата — е: защо сте двама? Очаквахме около стотина.
Изтегна се назад на столчето, с големия си шлем с пера в скута и мила усмивка на лицето.
— Честно казано, ефебианци! — каза. — Май ни взимате нещо на подбив! Сигурно ни имате за вчерашни! Цяла нощ само се кове и реже с триони, после се явява проклет грамадански дървен кон пред портите. Затова пък си мисля — чудно, дяволски грамадански кон с отдушници. Аз забелязвам такъв вид малки подробности, ясно. Отдушници. Зат’ва събирам момчетата, притичваме навън рано-рано и го довличаме тук зад портите, както си е според очакванията. После се спотаяваме, така, около него и чакаме да видим к’во ще изкиха. Тъй да се каже. Тъй — завря небръснатата си физиономия близо до Ринсуинд — имате избор, ясно? Място горе или място долу — както искате. Само трябва да си отворя устата. Ако играете на диск с мене и аз ще играя с вас13.
— Какво място? — попита Ринсуинд, като се пазеше от миризмата на чесън.
— На бойните триреми — ободрително поясни началникът. — Три места, ясно, едно върху друго? Триреми. С години те оковават към греблата, ясно, и всичко зависи от това дали си на горното място, на чист въздух или долу, където — ухили се той — не си. Ваша си работа, момчета. Помогнете ни и единственото ви притеснение ще са чайките. Тъй. Защо сте само двама.
Отново се изтегна назад.
— Извинете — каза Ерик — това да не е случайно Тсорт?
— Я не се опитвай да ме занасящ, момко! Има и такова нещо като квинквиреми, ясно? Въобще няма да ви се харесат.
— Не, сър — каза Ерик. — Ако обичате, сър, аз съм само едно малко момче, подведено от лоши хора.
— О, благодаря ти — горчиво отрони Ринсуинд. — Просто съвсем случайно си рисуваше множество окултни кръгове, нали така и …
— С’ржант! С’ржант! — В помещението на стражите нахлу войник. Сержантът вдигна поглед.
— Има още един от тия, с’ржант! Този път е точно пред портите!
Сержантът триумфално се ухили на Ринсуинд.
— А-а, това било, така ли? — каза. — Вие сте само авангардът и сте дошли да отворите вратите или нещо такова. Добре. Само отиваме да наредим приятелите ви и веднага се връщаме. — Посочи към пленниците. — Стойте тук. Ако мръднат, направи им нещо ужасно.
Ринсуинд и Ерик останаха насаме със стражата.
— Знаеш какво си направил, нали? — започна Ерик. — Просто си ни върнал чак до Тсортейските войни. Преди хиляди години. Учихме го в училище, дървеният кон и т.н. Как красивата Еленор била открадната от царството на Ефебианците, или май била отвлечена от самите Ефебианци, после за… обсадата на града, за да си я върнат и т.н. — Замълча. — Хей, това значи, че ще я срещна. — Замълча отново. — Уоу! — каза.