— Пиян ли си, сержант?
— Още не, сър — с чувство отвърна сержантът.
— Кутийките не ядат хора, сержант.
— После тя се ядоса, сър. Вижте какво направи с портите.
Капитанът отново надникна над изпотрошените греди.
— Предполагам, че са й пораснали крачета и е дошла до портите, нали? — беше саркастичен.
Сержантът се ухили с облекчение. Изглежда най-сетне се оказаха на една и съща дължина на вълната.
— Познахте от раз, сър — каза. — Крачета. Стотици, дребни и противни, сър.
Капитанът кръвнишки го изгледа. Сержантът придоби онова безизразно изражение, което се предаваше от един военнослужещ от сержантския състав на друг още от времето, когато един протоземноводен казал на друг, по-нискостоящ протоземноводен да събере взвод от тритони и да Превземе Оня Бряг. Капитанът беше осемнадесетгодишен и току-що излязъл от академията, където бе завършил с отличие предмети като Класически тактики, Прощални оди и Военна граматика. Сержантът беше петдесет и пет годишен и вместо образование около четирийсет години бе прекарал във водене или отбиване на атаките на харпии, човеци, циклопи, фурии и ужасяващи предмети на крака. Почувствува се измамен.
— Е, ще я огледам, сержант…
— … не е добър план, сър, ако мога да…
— … и след като я огледам, сержант, ще последват неприятности.
Сержантът му отдаде чест.
— Тъй вярно, сър — думите му бяха пророчески.
Капитанът изсумтя, изкатери се над барикадата и пое към Кутията. Тя си седеше тихо и кротко сред опустошението, което бе сътворила. Междувременно сержантът се шмугна зад най-яката дъска, която успя да открие и с абсолютна непоколебимост нахлупи шлема си надолу, плътно над ушите.
Ринсуинд се прокрадваше по улиците на града, а Ерик се мъкнеше подир него.
— Ще намерим ли Еленор? — попита момчето.
— Не — Ринсуинд беше непоколебим. — Това, което ще направим, е да намерим друг изход. И ще излезем през него,
— Не е честно!
— Тя е с хиляди години по-стара от тебе! Разбирам, привлича те зрялата жена, това е хубаво, но нищо добро няма да излезе от това.
— Настоявам да ме отведеш при нея — заяви Ерик. — Повелявам ти да ми се подчиниш!
Ринсуинд така внезапно спря, че Ерик се блъсна в него.
— Слушай — каза. — Намираме се в разгара на най-именито идиотската война, водена някога, всеки миг хиляди войни ще се вкопчат в смъртна схватка, а ти искаш да тръгна да ти търся това надценено лице от женски пол и да й кажа, приятелят ми иска да знае дали ще излизаш с него. Е, няма да го направя.
Ринсуинд стигна дебнешком до друга порта в градската стена. Тя беше по-малка от главната, не се охраняваше и в нея беше вградена малка вратичка. Ринсуинд дръпна резетата.
— Всичко това няма нищо общо с нас — каза той. — Ние дори не сме се родили още, не сме достатъчно пораснали, за да се бием, не е наша работа и няма да предприемаме никакви действия повече, за да нарушаваме хода на историята, ясно ли е?
Отвори вратичката — действие, което спести някое и друго усилие на цялата ефебианска армия. Точно се канеха да почукат.
През целия ден се носеше тътена от битката. По-късно тя бе документирана от историците, които се впуснаха да пишат надълго и нашироко за отвлечени красавици, за съставяне на флотилии, за строеж на дървени животни, за двубои между герои, а изобщо пропуснаха да отразят ролята, изиграна от Ринсуинд, Ерик и Багажа. Ефебианците забелязали, обаче, че тсортейските войници тичали доста ентусиазирано към тях… не толкова разгорещени да влизат в битка, колкото разпалени да бягат от нещо друго.
Историците пропуснаха да отбележат и още един интересен факт относно древното военно дело, а именно че по онова време то е било твърде примитивно и военните действия са се водели само между войниците и не са ставали достояние на широката общественост. Общо взето, всеки е знаел, че ще спечели едната или другата страна, че на няколко генерала без късмет ще им отрежат главите, че на победителите ще бъдат изплатени огромни суми, че всички ще се приберат у дома за жътвата и че проклетницата ще трябва да си реши на коя страна е, нахалницата му с нахалница.
Тъй че тсортейсксият живот си течеше общо взето както обикновено, а гражданите заобикаляха тук-таме воюващите групички или пробваха да им продадат кебапчета. Някои от по-предприемчиво настроените взеха да разглобяват дървения кон и да го продават за сувенири.
Ринсуинд не се и опитваше да ги разбира. Седеше си в някакво улично кафене и наблюдаваше развитието на разпалена битка между тезгяхите на пазара, така че между виковете „Пресни маслини, моля!“ се чуваха писъците на ранените и крясъци от рода на „Варди се, моля, сега ще стане меле“.